Диана Петрова
Ана (125)

125.

През това време Мая поемаше първата глътка софийско кафе на кухненската маса. Апартаментът на Боян беше поддържан, въпреки дългото му отсъствие. Той изпращаше пари на далечна своя роднина, която да го чисти веднъж на месец и да покрива сметките. Боян стоеше умълчан на масата — беше хванал Мая за ръка и така, дланта й в неговата, приличаше по-скоро на детска ръка. Едва доловима усмивка се плъзна по загриженото й лице. Отново у дома — това дома, което толкова я беше наранило. Връщаше се, за да си припомни за най-голямата си рана — онази, която, колкото и да се опитваше да изтрие, не успяваше. Дани, който беше изоставила, беше белязал целия й живот. Тя може би никога нямаше да забременее отново — дължеше му поне това. Нейната утроба беше изцяло негова — единствено и само празно обиталище след неговото раждане. Ако бе знаела колко много щеше да я боли, как никога сама не би могла да постигне щастието си, как щеше да я гризе съвестта — все по-жестоко с напредъка на времето… Днес може би имаше асоциации, които информираха малолетните бременни за последиците от изоставянето на децата им — кой знае. Но тогава, в тъмните комунистически времена преди 1989 година, за нея нямаше нищо — нито очи, нито уши — откъдето да се промъкне зрелостта.

Сега й беше дори по-тежко, когато знаеше къде живее детето й, знаеше с кого, когато и истинският му баща знаеше. Би прибрала Дани отново при себе си, би коленичила пред него и би го молела в продължение на хиляди безсънни нощи да й прости — на нея — детето, което някога роди дете.

— Открих телефонния му номер — преди два дни е направил огромен превод на сметката на Ана — сто хиляди.

— Как разбра? — изуми се Мая.

— Имам някои приятели — отвърна Боян. — Предлагам да му се обадим.

— Не, ще се уплаши… и кой знае, може да отвлече детето… не, в никакъв случай. Трябва да сме много тихи — говореше насечено Ана.

— Ана, това е почти невъзможно — рече кротко Боян.

— Ако ще ми говориш така, по-добре не участвай — тросна се тя.

— Извинявай.

От доста време насам Боян беше придобил подмазвачески манталитет в стил улична мастия. Не можеше, не знаеше, не си представяше как щеше да постави връзката си с Мая в риск, бил и той минимален. Беше готов да се раздели с всичко — със здравия си разум, с крайниците си, дори със способността си да се надсмива — като художник, който рисува с четките на своята ирония. Макар да смяташе за жизненоважен този свой подход към света, Боян възприемаше околните през призмата на своята ирония. Затова той с радост се отказваше от всичко, за да бъде полезен на Мая. В любовта си към нея той не се чувстваше равностоен човек, а гнило животно, достойно да лиже единствено подметките й. Съзнаваше, че пътят, по който бе тръгнал, съвсем не бе здравословен за него, но очакваше да се излекува някой ден, макар да не придаваше кой знае каква важност и на това.

Мая, от своя страна, се дразнеше от пристъпите му на любовна сервилност, но всъщност нямаше нищо против тях. Нервите й сякаш бяха изтънели до такава степен, че нямаше значение какъв цвят е въжето, което ги връзва отново — дори ако цветът му е лайнян. В този момент тя с удоволствие прие извинението му, макар това да не беше съзнателното извинение на един съзнателен човек. Мая нямаше скрупули над факта, че сама изграждаше своя стъклена кула от кубчета, през чиито стени можеше да вижда света в такава форма, каквато си пожелаеше. Имаше прекалено много болка в този „реален свят“ — а и неговата реалност, макар споделена от всички трезвомислещи, като нищо можеше да представлява друга стъклена кула, единствено отразяваща огледалните отражения на измислените човещинки.

— Разбери, това е моят живот преди да те срещна. Не е толкова просто, колкото си мислиш.

— Трябва ти време, миличка. Прощавай, слънчице. Обичам те, обичам те.

Мая не го чуваше. Замисли се — имаше ли начин да стигне до Спартак, без да вдига много шум? Може би това не беше нужно.