Диана Петрова
Ана (88)

88.

От известно време Илия обмисляше да напусне работа. Ходеше с все по-голямо нежелание в музея. Организацията покрай новите изложби му досадяваше. Той беше подал автобиографията си на няколко места — все такива, които нямаха връзка с предишния му опит. Всъщност трудовият му опит не беше много разнообразен. Преди да стане музеен уредник в Музея за чуждестранни изкуства, беше продавал билети в касата на един от столичните театри. Тогава заместваше своя позната, докато не изникна възможността да започне работа в музея. Вълнуваше се от предстоящото си назначение, а сега нямаше търпение да се отърве от него. Тази работа му напомняше всичко, което се беше случило с Ана и него през последните години. Безкрайните процедури за забременяване, настроенията, в които изпадаше тя след всеки неуспешен опит, а после осиновяването, изневярата… непрестанните му проблеми със заекването. Искаше да намери по-различна работа — такава, в която щеше да бъде незабележим, да си я върши кротко и в която нямаше да се налага да се изявява. Искаше да се отърси от спомените си — да се срещне с нови хора, да работи с ума си — далеч от картините, които го обръщаха към самия него, далеч от досадата. Искаше да бъде зает, да няма време да мисли за проблемите си, да бъде ангажиран с много задачи. Щеше да се чувства по-добре.

Илия подбираше добре обявите, защото критериите му бяха много — трябваше да си намери работа, където да израсне, да се чувства сигурен, че заекването му нямаше да повлияе значително на живота му. Това можеше да бъде само нещо, което никога не беше правил досега.

Обадиха му се от няколко фирми, както и от компютърна компания, която се занимаваше с банков софтуер. Позицията, за която кандидатстваше там, беше обявена като младши тестер. Илия не знаеше какво точно означава това, но смяташе, че отговаря на изискванията за говорим английски и най-общи компютърни познания, и реши да опита. Интервюто щеше да се проведе в офиса на фирмата в един от столичните молове. Илия влезе в блестящата сграда, уведоми на рецепцията къде отива и зачака асансьора. Погледна встрани към стъклената врата, отвъд която се разминаваха хора — девойки, облечени с клинове и дълги туники и обилен грим. Никой не бързаше, а в отсрещния магазин беше пълно с клиенти. Значи ето тук хората прекарваха времето си, не в скапания музей за чуждестранно изкуство. Беше се случвало в музея да не стъпи човек по цели дни. Колко по-различен беше този свят от неговия! Офисът на фирма Актив БГ беше средно голям с преобладаващо сиви стени.

— Здравейте. Аз съм Таня Киркова — посрещна го жена с гарвановочерна коса.

— З-з-з-з-з-здравейте. П-приятно ми е. Илия — подаде й той ръка, силно притеснен, че заекването му отново се проявява.

Таня Киркова го погледна с тъмните си очи, в които му се стори, че намира неочаквана топлота и разбиране, сякаш заекването му моментално скъси дистанцията между тях, вместо да предизвика обичайното отдръпване. Тези очи обаче не се лишиха от остротата на изпитателния поглед до края на събеседването. Тя разлисти автобиографията му.

— Виждам, че нямате опит в компютърната сфера. Какво ви насочи към нас?

— Любопитството. Досега съм р-р-р-работил като музеен уредник. Но искам да се пренасоча изцяло.

— Работата на тестера не е никак лека. Тя може би няма нищо общо с работата ви в музея. Става дума за банков софтуер — банки, програми. Иска се да имате чувствителност към подробностите, да оставате след работно време и да учите бързо. Как ви се струва?

— Вижте, к-к-кандидатствам по тази обява, защото не се изисква опит. Мотивите ми са два — единият е личен, а другият е наистина защото искам да се развивам във вашата сфера. И д-д-д-д-д-д-д-да. С удоволствие бих се потопил в работата.

— Добре-е-е — Таня продължаваше да проявява необичайна възприемчивост, която Илия с присъщата надменност на човек, работил в областта на изкуството, не подозираше, че хората от нейния свят притежават. — Харесва ми прямотата ви — вие сте първият досега, който не излъга.

— Защо? Подлагате кандидатите на с-с-с-скрит детектор на лъжата ли?

— Да — усмихна се тя. — В нашата професия, както предполагам във всяка друга, е важно отношението… но това, ако бъдете избран.

Таня му зададе още няколко въпроса. Мъж зад стъклената врата на конферентната зала й помаха и показа часовника си.

— Има ли още нещо, което бихте желали да споделите?

— В-в-в-всъщност да. К-к-както вече видяхте, аз з-з-заеквам. Работата свързана ли е с интензивна комуникация?

— Да, но между хората във фирмата, така че не се притеснявайте. Това няма да бъде фактор при избора ми.

Едва сега Илия осъзна, че говори с мениджър. Беше си помислил, че това е специалист по „Човешки ресурси“. Но последното „ми“ промени всичко. Не бе за вярване — беше профукал шанса си да работи тук толкова бързо. И без това му изглеждаше почти невъзможно. От света на изкуството, неразбираемите ужасии на времето и пространството, което обитаваше, той можеше да прекрачи в един, струваше му се, по-контролиран свят, където всичко беше еднозначно и някак на мястото си. Това можеше да му донесе жадуваното спокойствие, да пренасочи живота му в коловоз, да му бъде отдушник. Илия не осъзнаваше колко романтична бе представата му за предлаганата работа в този момент. Макар да не беше човек на изкуството, все пак досега се беше занимавал с художници и ценители. Той идеше от тези среди — средите на бърборещите, с дълбока и широка душевност полугении, които вярваха в своята значимост дотолкова, че затваряха очите си пред онази цивилизация, която според тях не беше продукт, нито следваше тенденциите в произведенията на изкуството.

Таня стана и му подаде ръката си. Илия я пое със сърдечност, която би могла да изглежда престорена, но всъщност беше съвсем искрена. Усети топлината на ръката й — интервюто беше приключило още преди да се стопли от студа навън.