Диана Петрова
Ана (22)

22.

Ана се беше сприятелила с един колега, който не говореше много, но за сметка на това пиеше. Болезнено ревнив, той душеше сприхавостта си в кани вино, докато се оплакваше пред Ана от вятърничавата си любовница. Ана обичаше да го слуша, защото глупостите му я развличаха. Мечтаеше си да е като него — най-големият проблем на този човек беше къде ходи гаджето му и кога се връща. Понякога Ана си представяше рая именно по този начин — ако най-големият ти проблем е ревността, значи си истински щастливец. Щом беше с колегата си, тя надяваше маска на недорасла тийнейджърка и се завърташе на глупавата му въртележка. Погълнат от собствените си чувства, той също не забелязваше Ана. За него тя не беше достойна дори за изповедник, но я използваше, защото наивно вярваше, че ако се доближеше до приятелката му, би могла да му снесе още информация, с която да смаже отново въртележката на смешната си ревност.

Един обед, докато се напиваха с вино и никой не слушаше излиянията на другия, Ана се изправи, за да отиде до тоалетната. Мина край телевизора с изключен звук и погледна към масата в дъното, където стоеше самотен мъж. Той беше вперил поглед в телевизора, сякаш можеше да чете по устни. Помисли си, че гледа към нея, и на свой ред го измери с поглед, но той продължаваше да блее в екрана. Тогава го позна. Вече не носеше дългата си руса коса и годините бяха оставили своя отпечатък върху му, но очите му бяха същите. Тези сини очи, които тя беше търсила през целия си живот в един или друг мъж. Съпругът й беше със сини очи, всичките й гаджета преди това също. Хвърли се на врата му, преди той да се опомни. Крум — нейната първа любов.

Стискаше го, а сълзите й капеха по раменете му. Когато най-сетне успя да се отдели от него, тя отрони:

— Петнайсет години не сме се виждали. Цели петнайсет…

След това, без да го остави да продума, тя обсипа лицето му с целувки. Той я отдръпна от себе си. Нима я беше забравил? Толкова години болееше по него, толкова години се надяваше в сърцето му да се пробуди искрица за нея. Но не — той остана студен към нея, докато не я изгони. Дори тогава тя го обичаше, даже го обичаше още по-силно. Да, беше готова да свали ризата от гърба си за този човек; да, беше готова да му намери любовница и да ги приюти в леглото си, както правеше, докато живееше в Студентски град. Да, беше готова да жертва доверието на баща си заради него — беше готова на всичко тогава. А сега той стоеше пред нея цял-целеничък.

Ана се върна при колегата си, запозна ги сухо и му каза да предаде на шефа й, че няма да се върне на работа. После хвана Крум под ръка и двамата излязоха от заведението.

— Къде ще идем? — попита го тя.

— Чакай малко, днес трябва да свърша куп неща.

— Ще ги отложиш — нареди Ана, сама учудена от себе си. Преди петнайсет години, когато тя самата беше на петнайсет, никога нямаше да си позволи да изрече нещо подобно пред интелектуалеца — единствения в малкото й градче, който четеше Стайнбек, слушаше „Кис“ и рисуваше къщи с невъзможни основи. Онзи, в който беше влюбена цяла махала с момичета. Нейният Крум. А тя се осмеляваше да му говори така сега.

В мислите й той беше придобил изгладени очертания като керамична ваза. Отношението му към нея и жертвите, които беше направила, без никой да изисква това от нея — всичко беше забравено. Оставаха само сините очи — чисти като морето. В най-тежките си моменти тя се осланяше на тях и рисуваше отново образа му в мислите си. Но тези рисунки нямаха много общо с човека пред нея сега. За миг й се прищя да избяга — от него и от себе си. Днес щеше да изтрие рисунките си завинаги. Чувстваше се като убиец миг преди да стовари нож върху жертвата си.

Вървяха безмълвно, докато намериха заведение и се настаниха. Гледаха се дълго, а после се разплакаха — като деца. Плачеха за безгрижното детство, плачеха за другия и за себе си. Целуваха се, прегръщаха се както никога. За няколко часа Ана получи всичко, за което беше копняла толкова дълго. Мислеше си, че няма да позволи на Крум отново да се изплъзне от живота й, но знаеше, че нищо не може да я задържи при него. Чувстваше се така, сякаш изневеряваше на рисунките си, които никога не я напуснаха през годините на неудачи. Той не можеше да й даде много сега — идеше й да го убие и да ходи всеки ден на гроба му до края на дните си. Този човек съсипа младостта й, но без тази съсипана младост тя никога нямаше да бъде това, което беше сега. Ана не се чувстваше жертва, макар да не харесваше нещата, които се бяха случили с нея. Не обичаше и собствената си компания, но сега за първи път й се случваше да мисли за себе си като за ценно същество, или по-точно като за най-ценното в живота й. Не би разменила себе си за някой друг, дори и да й предложеха куп деца.

Крум хленчи в продължение на осем часа. Сменяха каните с вино, ходеха до тоалетната и отново се връщаха. Когато ставаше, Ана винаги вземаше дамската си чанта — в случай че решеше да избяга. Но всеки път се връщаше на масата. Смяташе, че ако иска да изтрие картините си, трябва да изтрие докрай.