Диана Петрова
Ана (87)

87.

Настъпи денят от началото на петия месец на бременността й. Това беше важен ден за нея, защото обещаваше най-сетне през този месец да има възможност да разбере пола на бебето. Това щеше да оформи мислите й като пластилин около зародиша. Ако тя знаеше, а не само предугаждаше как да мисли за детето си, то щеше да е по-осезаемо за нея. Щеше да може да си го представи — очите му, ръцете, крачетата. Ана щеше да го нарисува във въображението си по-ясно, така че да му помага да расте. Така можеше да предрече, защо не, да предрече поведението му, предразположеностите му още отсега. Майчинството беше божествено не само заради възможностите, които предоставяше: да се почувстваш жена, да създадеш дете. То беше божествено и от друга гледна точка — да твориш върху това дете и да твориш чрез него.

Но то сигурно нямаше да отговаря на очакванията й — горкото, толкова много свои желания прожектираше тя върху него. Ана не можеше да забрави този факт, както това се случваше толкова лесно и бързо на други майки. Тя познаваше Дани, познаваше и една част от себе си. Детето нямаше да бъде просто нейна рисунка. В определен момент щеше да отнеме четката от ръцете й и да продължи да се саморисува — както себе си, така и живота си. Мисълта за това още повече вълнуваше Ана — нетърпението й най-сетне да се срещне с детето в себе си растеше правопропорционално на корема й.

От известно време беше започнала да се задъхва. Органите й сякаш работеха на пълни обороти, тя се бореше за всяка глътка кислород. Беше й хубаво в парка и често си правеше самотни разходки там. Следобедите бяха нейното царство — нищо и никой не й липсваше. Можеше да броди из снежните пространства на северния парк или да спи, или да се къпе, докато не прималее.

Два пъти седмично Ана минаваше през едно и също място — градинката при църквата в Надежда. Първоначално тя бе застлана грижливо с есенни листа, а по-късно времето я беше ремонтирало в бяло. Този път снегът беше валял цяла нощ. Люлките стояха неподвижни и някак смешно украсени с натрупания сняг. Сняг със завидно чувство за хумор. Сняг, който можеше да преобрази всяка сивота във фестивал — прелестно-смешен.

С лека усмивка Ана разделяше снежното спокойствие със стъпките си и го очовечаваше. Тихото хрупкане под ботушите й, белият дъх от устата й — докато преди тя беше мизерник, грешка и мъчително недоразумение на природата, днес тя беше бог или богиня — все едно. Ако пожелаеше, можеше да нарисува своята картина върху този сняг, да го пресуши или раздели. Единствено не знаеше как да го подреди в началната му позиция, така, както го завари — ето това беше нещото, което я държеше стъпила на земята. Разликата между бога и човека за нея се състоеше именно в това сега — бог можеше да прави всичко, а тя — всичко, без да връща нещата, откъдето бяха започнали. Ана се усмихна широко на себе си. Бременността ли беше виновна за еретичните й мисли? Бременността — истински екстазният женски товар.

Изведнъж камбаните забиха. Три кучета, които се спотайваха до едно от дърветата, се стрелнаха пред краката й. Те се гонеха весело и минаха между двете дървета близнаци със сиви белещи се кори, които сплитаха изкусно клоните си в небето. Цигани разчистваха пред църковния вход. Едното от кучетата, черно и дребно, застана на бордюра в края на градината, повдигна глава и зави. От другата страна на пътеката се спря бяло куче на черни петна — то се вгледа в земята с наострени уши. Ана мина между двете кучета, като едва сдържаше усмивката си. Замисли се за църковния празник, който можеше да е причина за необичайната глъч в градинката. Свети Мина — светецът, който помагаше на бездетните и безуспешните. Погледна напред. От другата страна на тясната уличка имаше изпочупена гаражна постройка със зацапани стъкла, през които се виждаха нахвърляни боклуци. Над нея се клатушкаше надпис Фирма Успех. На тротоара възпълна жена изнасяше цветя в бели вази от старата къща с откъртена табела.

Всичко щеше да бъде наред. Ана, бездетната, щеше да роди детето на Мутия.