Диана Петрова
Ана (104)

104.

Когато изскочи от апартамента на Мая, в главата на Спартак имаше само една мисъл: как по-бързо да открие детето си. Мая вероятно щеше да го проследи, но това сега нямаше значение за него. Вероятно беше казала на Боян. Трябваше непременно да намери сина си. Това същество, как ли не си го представяше вече Спартак, то единствено можеше да му върне надеждата за живот.

Спартак се обади на адвоката си в България, за да задейства издирването. Трябваше му човек, който да се разрови из старите книжа в общината, егн-та, актове за раждане.

Мая цял живот му причиняваше болка и днешната им среща изведнъж му се очерта като логичен завършек на техните взаимоотношения. А може би щяха да се срещнат отново, на съдебната скамейка.

Тя години наред беше само мисъл или идея в главата му. Сигурно се беше превърнала в друг човек, който той не познаваше и не желаеше да опознава. Познатият й образ му беше по-скъп, отколкото реалният. Всъщност беше единственият, с който можеше да живее.

Когато си тръгна от апартамента на Мая, Спартак почувства облекчение. Добре че тя не се съгласи да живее с него — трябва да беше в пълен потрес, за да й предложеше подобно нещо. Не искаше да си говори с нея, нито дори да я докосва. Бяха изминали толкова много години и той се страхуваше. Ако магията от образа, който той си представяше, угаснеше, с него беше свършено.

Най-ранният самолетен билет беше за следващия ден. Спартак трябваше да плати двойна цена, за да можеше да пътува тогава. През деня той проведе многобройни телефонни разговори. Спартак, такъв, какъвто го познаваха неговите съседи от блок 258, отдавна не съществуваше. Той имаше адвокати, пари в банковата си сметка, беше обиколил света, можеше да има почти всяка жена, която пожелаеше. Единствено онази, която трябваше да има, не че беше сигурен дали още я желае, не го искаше. Всички тези мисли се въртяха в главата му през деня и не го напускаха дори когато се качи в такси за аерогарата на следващия ден. Целият му живот преминаваше на лента пред очите му — Мая, прекрасните й коси, домът за изоставени деца, а след това съпругата му. Нея, неговата съпруга — той никога не беше обичал така, както се обичаше жена. Тя беше негов другар в ужасните дни, когато се опитваше да преодолее загубата на Мая. Беше се смилила над него на едно парти в Студентски град, където имаше всякакви хора, но не и студенти. „Колко красиви са мъжете, когато страдат“, бяха първите й думи. Дребна и бледа, тя беше като бял лист хартия до него. Но всичко се промени с времето — той не искаше да имат деца, започна да пие, вече не се прибираше рано у дома, изгониха го от няколко работни места, накрая и тя го пропъди.

Детето му, онова, което не беше виждал никога, беше единственият кръвен роднина, за когото знаеше, че съществува. Никога досега не беше изпитвал подобно чувство — на земята, огряна от слънчевия многопът, съществуваше човек, който носеше неговата кръв. Нямаше нужда да се насилва да го харесва или обича, просто трябваше да го намери.