Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Диана Петрова

Заглавие: Ана

Издание: Първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Излязла от печат: 19 септември 2013

Редактор: Христо Блажев

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-152-261-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6006

История

  1. — Добавяне

107.

Изписването беше празник и Илия се беше погрижил празникът да се състои подобаващо. Беше дошъл със свой приятел, който имаше нов Сеат Ибиза, предварително затоплен и златисто-сив.

Родителите на Ана я очакваха отпред, изглеждаха дори по-щастливи от самата нея. Ана, тяхното момиче, най-сетне беше щастливо.

Дани, строен до колата, хванат за баба си, стоеше и очакваше съперника за любовта на майка си.

Когато се появи, Ана блесна бледа като зимно слънце. Акушерката до нея беше измила бебето и го беше повила пред очите й. Грозната Лили й се стори още по-грозна, когато видя пъпа й, захванат с голяма щипка. Лили пищеше искрено и трепереше — ръцете й се свиваха и зачервяваха, лицето й се беше превърнало в гърчеща се маса от вълнение и страх. Ана искаше да я поеме, но нямаше да й позволят — родилките не можеха да носят бебетата си, — поне докато излезеха от болницата. Горда, усмихната и изплашена от предстоящото, Ана излезе, като едва пристъпваше. Конците на перинеума я опъваха, коремът й беше отпуснат като изпразнен чувал, но се чувстваше по-лека от всякога. Сигурно беше свалила пет-шест килограма от самото раждане, гърдите й бяха напрегнати — не беше успяла да накърми Лили за обедното хранене и с нетърпение очакваше да се приберат у дома. Малкото й момиченце щеше да види брат си, баба си и дядо си, дома им. Никога през живота си Ана не се беше вълнувала от подобни дреболии, но сега имаше чувството, че в тях се крие най-голямата тайна за живота, смъртта и вселената. Малкото побираше голямото, а голямото нямаше нищо против. Ами ако Ана изпуснеше нещо просто защото то бе толкова голямо или малко, за да можеше да го забележи?

Една от любимите й картини беше на Караваджо — „Давид и главата на Голиат“, на която беше изобразен Давид, който държеше в ръката си огромната глава на Голиат за косата. Беше положил меча си върху раменете си и гледаше наляво — струваше й се така, все едно наблюдаваше как невинността му изтича в канавката. Никога не се беше замисляла защо би могла да харесва тази картина. Но сега, докато излизаше от кабинета и гледаше към посрещачите си, които трескаво търсеха с очи да видят вързопа на щастието — малката Лили, тя не спираше да мисли за картината. В нея малкото беше умъртвило голямото и едновременно с това го беше приело в себе си. Личеше си по лицето на Давид, той сега носеше Голиат в себе си. Ако можеше да се види отстрани, вероятно сама би забелязала, че погледът й е същият като този на Давид от картината.

След като каза няколко думи в студената приемна, сестрата тържествено подаде Лили в ръцете на Илия. Бебето сякаш не обръщаше внимание никому, а мислеше само за храната си. То се усукваше и търсеше гърдата. Присвило очи, то по погрешка и с учудването на човек, който са събудили посред нощ досадни съседи, сякаш все още не беше успяло да се прости със съня или предишния си живот, малкото момиче изплуваше от дълбините на океан и за първи път вдишваше живота, а в случая и извънболничния въздух. Илия я хвана по възможно най-нескопосния начин — така, сякаш държеше старинна ваза, което не убягна на останалите присъстващи и по лицата им се разляха усмивки. Там чакаха и други хора за своите родилки, но като че ли в този момент всички бяха роднини. Ана се усмихваше и се молеше няколкото конеца, които трябваше да изгният по-късно и да паднат сами, да задържат вътрешностите й. Имаше чувството, че ако конците ги нямаше в този момент, червата й щяха да се изсипят на пода. Опита се да стисне перинеума си и в същото време сви едно от ъгълчетата на устата си.

Целуна Илия, а приятелят му, шофьорът на колата, й връчи букета от негово име:

— Аз съм Амур — рече, а мечешките му ръце, космясали и грозни, й подадоха букета, който приличаше на умален макет в дланите му.

Ана се засмя отново. Не й се говореше — искаше да лети като снежинките отвън — беше изпълнила най-важното си желание, беше удовлетворила най-голямата си нужда. Какво й оставаше, освен да лети. Много скоро след изписването това пърхащо щастие щеше да избледнее. Любовта към детето й беше онази, която щеше да я възроди, но и онази, която щеше да убива едновременно с това. От този момент нататък, като прикрит хищник, като Синята брада, мисълта за малката Лили щеше да замъглява всякакви други мисли. Чувството на страх и умиление към нея щеше да засенчва всичко останало. Нямаше да има друго същество освен Дани и нея, което тя да обича повече, и години по-късно щеше да си даде сметка, че освен че бе спечелила цял един пълноценен живот с раждането на това парче месо, тя бе загубила дузина паралелни възможни светове. От този момент нататък тя нямаше да се усеща цялостна — не че преди й се беше случило, но сега още повече. Детето й се беше откъснало от нея и нямаше да се върне обратно. Прекрасните им часове заедно, ужасяващият страх и същевременно тайното спокойствие, че мъничето й се намира в нея — далеч от погледите, шумовете и допира на всички хора и реалности — вероятно щяха да й липсват до самата й смърт.

Лили плака по време на пътя до дома. Тя търсеше гърдата на майка си, полусляпа и жадуваща за живителните капки кърма. Сигурно не знаеше, че Ана отново щеше да й ги даде; мислеше си, че загива всеки ден и час, докато отново си припомни как да се храни; сигурно й убиваше или й беше студено.

Дани беше застанал до майка си и гледаше към това грозно създание, дошло сякаш за да доразгради живота му. Ана не отместваше поглед от бебето и само от време на време разсеяно погалваше Дани по косата. Тя му говореше само за Лили, как това бе новата му сестричка, как трябвало да се обичат. За Дани да обича сестра си беше равносилно на това да обича лъвицата, която изтръгна окото му. Докато пътуваха и слушаше монотонния плач на бебето, той гледаше и не спираше да гледа майка си. Тя се опитваше всячески да успокои пеленачето. Дани протегна малкия пръст на едната си ръка към устата на бебето. Ана хвана ръката му и за миг се спогледаха. След това тя я отпусна и Дани пъхна пръста си в устата му. Лили го засмука лакомо и започна да издава звуци на удоволствие. Малко преди да паркират пред блока, бебето се беше унесло и беше заспало. Размърдването отново го извади от идиличния му сън и то извика, сякаш от болка.

— Колики — рече Илия, който през последните седмици не спираше да чете за навиците и проблемите на бебетата. Беше изринал форума бг.мама, макар Ана да му повтаряше, че това е пълна загуба на време. Най-много да се наплашеше, след като изчетеше истеричните постинги на майките, обсебени от отрочетата си.

— Глупости. След втората седмица — отвърна му Ана уверено, но увереността й се крепеше на пясъчните колони на безумния майчински страх.

Тя щеше да предпазва детето си от страхове, лоши думи, погледи, допир, всичко. Усещаше сетивата си изострени, макар и невидимо, като след първите няколко глътки кафе на човек, който се бе наспал и с всяка малка точица по кожата си очакваше да приеме слънчевите лъчи на утрото.

Ана не беше спала няколко дни заради непрестанните прекъсвания поради кърменето. Много й се спеше не защото искаше да се потопи в света на сънищата, както преди, за да избяга, за да се пресъздаде за новия ден. А за да си почине и да усети по-мощно удовлетвореността.

Но, разбира се, това не се случи нито през първия, нито през втория ден. Нито през някой от дните през следващите две години. През първите месеци денят й се въртеше около кърменето и изстискването на гърдите й. Ако спеше повече от четири часа, без да ги изпразни, тя се събуждаше с болки в тях и ги усещаше като прелели стомни. Имаше много кърма и когато се настанеше за поредното хранене, винаги се чудеше от коя гърда да започне. Нямаше пълно удоволствие, винаги едната гърда се празнеше, а другата се мъчеше. Докато бебето стигнеше до другата, то вече беше понахранено и не дърпаше толкова силно, колкото й се искаше да го прави. Сукането от едната страна предизвикваше изтичане на кърма от другата. Изтичане беше слабо казано, защото кърмата пръскаше като маркуч. След първоначалния гейзер зърното започваше да капе кротко върху подложената кърпа и така я напояваше, че след това Ана я хвърляше мокра в пералнята.

Беше се замислила да дарява кърма на децата, чиито майки по някаква причина нямаха. Илия беше проучил, че човешкото мляко се приема в Червения кръст, но следваха толкова много изследвания, че Ана предпочете да се откаже. Нямаше физическо време. Лили се хранеше по шест-седем пъти в денонощието, което правеше средно по един път на два часа и половина — самото кърмене продължаваше около половин час, цеденето още толкова и докато се завъртеше в кухнята, настъпваше време за следващото хранене. Дните започнаха да се нижат като часове.

Плачът на бебето и безсънието я смазваха. Струваше й се, че няма да намери покой. Не й оставаше време за Дани, който продължаваше да разучава фокусите на Ненчо. Момчето се затваряше в стаята, сякаш не искаше да разваля с допирателните си перфектната окръжност, която образуваха майка и дъщеря. В този тъй женски свят, който нямаше нужда от никого, освен ако не трябваше да изтича до магазина или до аптеката — този свят беше затворил прозорците и вратите си, беше изцяло непропусклив.