Диана Петрова
Ана (121)

121.

Ана беше задържала Скипър след раждането. Въпреки неудобствата, които кучето й носеше, тя се беше привързала към него като към човек от семейството.

Един ден, когато го изведе на разходка, докато майка й приготвяше храната на бебето, тя забрави да си вземе телефона. Върза го на пейката и се върна до горе. Щом слезе отново, Скипър го нямаше. Това първоначално не я притесни особено — беше се случвало и друг път да изчезва за ден-два. Щом му харесваше да ходи в някоя посока, отиваше, както и да го привикваше обратно Ана. В началото тя дори му се ядосваше, но с времето свикна с характера му. Не знаеше как да го възпита, а и нямаше желание да го обуздава. Не намираше смисъл в това — в крайна сметка идеята да си вземе куче беше да си имат някой, който да лудува на воля. С едва прикрита досада от собствената си констатация, тя се насилваше да следва предписанията си относно кучето, които сама си беше възложила. Разбира се, че й беше по-удобно кучето да бе възпитано, но за Ана ексцентричните й убеждения, като това да остави Скипър да прави каквото си иска, бяха неотменимо средство за разтуха. Щом й се стовареше прекалено много, тя черпеше сили от своите странности — нещо, което едновременно я успокояваше и опияняваше. Но тя наистина не би могла да подари Скипър. Един ден, след смъртта на Илия, той изчезна, както правеше обикновено, и не се завърна. Изостави ги точно когато никой от семейството им не беше на себе си. Ана се страхуваше най-вече от реакцията на Дани, но като че ли това не го притесни особено, сякаш по тялото му вече нямаше място, на което да се нанесат рани — точно както се беше чувствала Ана преди години в село Зорница.

Тъй като Ана смяташе, че го разбира, тя се опитваше да потиска собствените си емоции. Самата тя не беше в много стабилно състояние. Превърташе нещата, които й се бяха случили, отново и отново, като филм на ужасите, който не харесваше особено, но от който не можеше да излезе. Пренавиваше се след всяко гледане. Уютно застанала на фотьойла, тя се чувстваше най-здрава. Случваха се истински неща в живота й, макар и толкова ужасни, което я караше да го мисли за пълноценен. Раждане, смърт, затвор, любовник. Ана наблюдаваше себе си като главна героиня на филм, който най-сетне започваше да й допада след твърде дългия скучен увод. Свита на дивана с топло одеяло върху себе си, със спящото бебе в креватчето в ъгъла, тя преглъщаше с упование към самата себе си. Най-сетне беше у дома в живота си, такъв, какъвто се развиваше сега. Мляко с какао и печени бисквитки. Може би някой ден щеше да се умори от случването на нещата в този им вид. Тогава сигурно щеше да плете чорапи и с умиление да си припомня буйната си младост. Ана едновременно копнееше и за двете неща. Тя искаше да препуска със свободно развята коса из житните поля, да се люби с мъже сред слънчогледите, да отглежда децата си, да пие от живота на големи жадни глътки. От друга страна, тя копнееше за спокойствието на добре изживяния живот, за който да не съжалява. Не искаше да прескача години, да заспива и да се събужда с двайсет години по-възрастна. А може би двайсет не бяха достатъчно. Искаше да изживее всичко и едновременно, а после да му се наслаждава като страничен наблюдател.