Диана Петрова
Ана (129)

129.

Дани беше започнал да участва в илюзионни програми във фирма ПартиСървиз.бг, която организираше партита. Ненчо често заработваше допълнително към тази фирма, а сега, след като Дани напредна толкова бързо, той можеше да „стъпи в света на големите илюзионисти“, както му казваше учителят му. Детските събирания по състезания на училищно ниво бяха вече недостатъчни за Дани. Той се занимаваше по цели дни с фокуси — измисляше си нови сам, Ана му купуваше предмети, които той пригаждаше. Аудиторията му беше всякаква — от деца на 5–6 години в детски парти клубове до изискани партита на големи компютърни фирми.

Ана беше вече спряла да ходи на всичките му изяви, но не беше спряла да се изумява колко различен беше той на сцената. Сякаш вълшебната пръчица, която беше част от антуража му, го свързваше с божественото и там, под светлините на прожекторите, той беше друг. Погледът му издаваше малък буда, който твореше света от топче и го раз-раждаше в хиляди лъчи.

Дани обличаше тъмнолилавото си фокусническо сако и слагаше мръсножълтото си бомбе. Излизаше на сцената, без да се обръща към публиката, която обикновено го окуражаваше с ръкопляскания. След това се залавяше с цялата сериозност, на която беше способен, да възпроизведе подготвената си програма с фокуси. Каквато и да беше реакцията на публиката, Дани сякаш не я забелязваше. Но това, странно, не го правеше да изглежда откъснат от хората, а напротив. Като че ли беше толкова дълбоко свързан с тях, че нямаше нужда да реагира на емоционалните им изблици. Хората, от своя страна, също усещаха тази близост и безсилни да й се съпротивляват, й се отдаваха. Разпитваха за момчето, което не само правеше фокуси, а самото то беше вълшебно. Това момче успяваше да ги укроти до степен, в която му се възхищаваха безмълвно, разпитваха за него, търсеха информация в интернет, предлагаха му нови изяви. В една от фирмите, където отиде да забавлява служителите на фирменото парти, шефът, който беше швейцарец, искаше да предложи на момчето да иде да направи шоу в Швейцария изцяло на негови разноски. Ненчо, който сега играеше ролята и на импресарио на малкия фокусник, обеща, че ще разговаря с майка му относно апетитното предложение.

Дани не се радваше на успехите, не се впечатляваше от въздействието, което упражняваше върху възрастните. Част от харизмата му може би се дължеше именно на този факт. В момента, в който свалеше лилавото си сако и тъмножълтото си бомбе, той отново беше беззащитното надежденско хлапе, което единствено искаше да бъде обичано.

Изявите му не го направиха популярен сред хлапетата — напротив, малките, макар да не знаеха колко добре правеше фокуси, подозираха, че Дани ги превъзхожда, и затова го осмиваха жестоко и го изключваха от игрите си. Но след смъртта на Илия от предишната му агресивност и предприемчивост, с която се славеше, не беше останала и следа. Колкото фокусническата му пръчка раз-раждаше реалности, толкова Дани се самозатваряше. На опитите на възрастните да го заговорят той отговаряше с мълчание. Постояваше известно време на партито, приемаше похвалите с изкуствена усмивка, а после слизаше в лъскав мерцедес с тъмни стъкла и се прибираше у дома. На две преки от блок 258 мерцедесът спираше и стоварваше Дани, който се прибираше пеша с раница на гърба. Ако Ненчо имаше фокусническа кутия, то Дани имаше фокусническа раница — не за друго, а за да не знае никой от блок 258 с какво се занимава.

Наближаваше време за следващата интервенция върху изкуственото му око. Дани растеше, а окото му умаляваше. И да растеше, и да не растеше — всичко, което Дани правеше или не правеше, беше свързано с болка. На моменти му идеше да хване кухненския нож и да се реже жив, за да усети отново нещо, каквото и да било, както усещаше преди смъртта на баща си. Но когато се сетеше за Ана, отново бързо прокуждаше тези мисли. Въпреки бебето, въпреки срещата с Мая, въпреки смъртта на Илия, което можеше да я откаже от него, тя все пак го обичаше. Истински фокус на бога беше нейната любов! Единственият фокус, чиято тайна той не можеше да разгадае…