Диана Петрова
Ана (108)

108.

Майката на Ана, Теодосия, беше останала за три-четири седмици, за да й помага. Скоро двете жени си разпределиха домакинската работа и Илия се почувства излишен. Майката правеше чай, приготвяше питателна храна за кърмачката, а Ана кърмеше ли, кърмеше.

Теодосия се чуваше редовно с баща й, а после й докладваше колко много му липсвала — двете се подсмихваха заговорнически. Когато стана време майка й да си върви, Ана все още не се чувстваше готова да я пусне. Тъкмо бяха привикнали и тримата към новия график, а сега Ана трябваше сама да се грижи за домакинството, за бебето и за Дани. Не знаеше как щеше да успее, но това колкото я притесняваше, толкова я изпълваше със сладостно удовлетворение, че празният й живот сега бе препълнен.

— Ще дойдем с теб — рече Ана.

— Не, скъпа, много бих искала, но у дома, знаеш, е по селски — отвърна майка й, сведе поглед и започна да мачка загрубелите си ръце.

— Глупости!

— Село е, нямаме тези удобства, които ти имаш тук.

— Майче, не съм готова да те пусна.

— Никога няма да си.

Нямаше да е винаги така. Ана го знаеше. Просто сега, само един месец. Бяха извеждали няколко пъти Лили с количката — беше прашно и като че ли въздухът у дома беше по-чист от този навън.

— Но там ще мирише на планина.

— Планина — разсмя се майка й. — Та това е просто един хълм.

— Да, но въздухът е чист…

На следващия ден беше решено — след няколко седмици Ана и Дани щяха да заминат на село. Ранното лято настъпваше със смели крачки, като вече се лишаваше от всякаква свенливост. Слънцето светеше така, все едно с ново любопитство, едва събудено след дълго покритото с облаци небе, можеше най-сетне отново да наблюдава света. То надничаше през прозорците на апартаментите, в колите, през прозрачните поли на жените, които бяха наизвадили летните си дрехи.

Дани изпита смесени чувства, когато разбра за плановете на двете жени. От една страна, той се радваше, искаше да види Мутия, когото не беше срещал от доста време, но от друга, там нямаше да може да се вижда с Ненчо. Ана го успокои, че Ненчо също нямаше да бъде в София и вероятно щеше да си почива по това време.

— Тогава ще заколим прасе — чу възторжения глас на баща си през телефонната слушалка.

— Не, няма нужда — уплаши се Ана. — Ще влизат и излизат хора, а това няма да е добре за бебето. Освен това иде лято! Какво прасе!

— Но, миличка, как, трябва всички да разберат, че Георги Господинов има внучка. Принцесата на дядо.

— Татко — чудеше се как да го разубеди Ана. — Добре — капитулира тя. — Но аз няма да се показвам много-много.

— Никой не иска нищо от теб. Само да си там. Все пак четирийсет дни — трябва да се отпразнуват.

Колкото майка й не искаше да идва Ана, сякаш имаше предчувствие, че нещо лошо предстои да се случи, толкова баща й настояваше да го сторят.