Диана Петрова
Ана (86)

86.

Дани не спираше да сънува слънчевия многопът — все този сън. Той бе в средата на слънцето, разперило лъчите си във всички посоки, и не знаеше накъде да поеме. Отново сам, след като приказката, която дори нямаше време да започне, вече привършваше.

След толкова време най-сетне беше започнал да се привързва към осиновителите си, и по-скоро към Ана. Усещаше я като по-голяма сестра, отколкото като родител. Обичаше я, но знаеше, че някой ден ще я загуби, и това му се струваше напълно в реда на нещата.

Този ден, изглежда, не беше далеч. Бебето, което беше на път да се роди, със сигурност щеше да бъде обичано повече от него, едноокия, изоставения.

Дани беше започнал да ходи на училище механично. Откакто научи новината за братчето или сестричето, което очакваха родителите му, той сякаш не беше на себе си. Не странеше от децата, напротив, играеше с тях. Но няколко пъти се сби ожесточено с един от съучениците си. Неговата майка винаги го вземаше след училище, а глупакът не спираше да се хвали как ходели на кино, на планина и майка му била „най-печената“ от всички.

Случи се веднъж да се засекат в тоалетните. Дани се огледа — нямаше никой освен тях.

— Дрисльо! — изсъска през зъби Дани, който сам се учуди на внезапно избликналата ярост у себе си.

Ритна го и момчето стъпи с единия си крак в дупката на една от тоалетните. Маратонката му падна вътре и то циври до вечерта, докато майка му не дойде разгневена и не вдигна скандал на учителката. После го вдигна и го пренесе на ръце до колата си. Запали и изчезна сред облаци прах.

Ана дойде, повикана от учителката, и разтревожено протегна ръце към Дани. Той й обърна гръб, а класната рече:

— Не знам какво се случва у вас, но определено това се отразява на Дани. Той никога не се е държал така. Даже бих казала, че досега се е проявявал като свито дете. Моля да вземете мерки, защото при три подобни прояви училищният съвет ще гласува изключването му.

Ана погледна изкосо Дани, който все още й беше обърнал гръб. Привика учителката встрани и й отвърна:

— Моля да проявите разбиране към сина ми. Наскоро научи за моята бременност и предполагам, че ревнува.

— Аз мога да ви разбера, но не и родителите на пострадалото дете — изгледа я учителката от краката до лицето и обратно, но продължи да стои с вирната брадичка. — Поговорете с Дани, обърнете се към психолог. Наистина поведението му напоследък е…

Ана кимна мълчаливо, хвана Дани за ръката и тръгна напред. Ана беше отворила уста да каже нещо, но след като видя посивялото му и сериозно лице, се отказа. Щеше да отложи разговора за по-късно. Думи, приказки — какво можеха да му помогнат те. Трябваше да направи друго — да идат някъде само двамата, да му засвидетелства любовта си. Как не й се занимаваше сега с неговите проблеми. Откакто го бяха прибрали у дома, той не беше престанал да създава грижи. И сега, когато най-сетне небето се беше отворило и за нея, трябваше отново да му посвещава време. Но Ана не си позволи да се отдаде на чувствата си. Трябваше да се сдържа и да се отнася добре с него, за да запази семейството си. Не можеше да го обича както детето, което растеше в корема й. Най-сетне го призна, отвратена от себе си. Не можеше, но не можеше и да не го обича. И то не беше защото го разбираше и съжаляваше, не беше и защото искаше да се представи като достойна майка в собствените си очи или пък да запази съвестта си чиста, за да не повлияе зле на плода си. Тя наистина обичаше Дани — така както майка обича детето си. Дори никога той да не й повярваше, дори да я отхвърлеше, дори да… извършеше нещо ужасно. Мигом Ана си представи как забива нож в гърлото на малката си сестричка, досущ като Мутия, който го беше научил да прави това с животни, и настръхна.