Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Диана Петрова

Заглавие: Ана

Издание: Първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Излязла от печат: 19 септември 2013

Редактор: Христо Блажев

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-152-261-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6006

История

  1. — Добавяне

120.

Дани продължаваше да приема спокойно новините за Мутия, което беше най-притеснителното за Ана. Вместо да се разсърди или натъжи, той сякаш не се интересуваше. В спокойствието му напоследък, в уморената му примиреност с абсурдите на живота, имаше нещо неестествено, болезнено и зловещо. Това униние не вещаеше нищо добро.

Дани правеше фокуси по цели дни, не беше спирал от раждането до този ден. Ставаше, измиваше се — някак ритуално напоследък. Подреждаше старателно всички необходими неща за изпълнението на съответния фокус. След това ги изпълняваше.

Беше най-стриктен относно посещенията си при Ненчо — веднъж, когато беше с висока температура, болен от грип, въпреки настояването на Ана да си остане у дома, той я умолява, вика, плака, само и само тя да го закара при Ненчо. Изплашена от реакцията му, Ана го надруса с лекарства за сваляне на температурата и го закара при учителя.

Понякога Дани викаше Марина и й заповядваше да записва как прави фокуси на видеоклип с мобилния си апарат. Тя беше единственият му досег със света на останалите хлапета. Дани почти не излизаше, беше станал мълчалив, не участваше в игрите на децата, а често те му се смееха, когато минаваше край тях. Сутрин броеше лъчите, които падаха нахално в стаята. Вадеше лупи и филтри за фотоапарати и ги насочваше към слънчевия многопът. Ана не забелязваше какво прави синът й, а Дани упорито настояваше в изучаването на слънцето — да разбере кой бе родил тази звезда, кой я бе захвърлил в безмилостната тъмнина. Това слънце сигурно светеше, подклаждано от вулканите на своята самота, гняв, злъч към всичко заобикалящо го. То унищожаваше и в унищожителната си мощ твореше живот.

Децата пред блока по-бързо от всеки друг усещаха, че нещо нередно се случва с Дани — първи и най-точни. Реакцията им беше само една — подигравката — поради незнание как да се държат с дете като него. Без щит от нередността, надежденското дете нямаше как да се разграничи, да се опази от лудостта на квартала, в който живееше. Всички се подиграваха на Дани, плюеха го, щом минаваше край тях, подлагаха му крак, за да се спъне, обиждаха го. Но за разлика отпреди, той беше като стоманена статуетка. Не отвръщаше, не ги поглеждаше, не говореше. Ето точно колко можеше да понесе едно дете. С новината за убийството, извършено от Мутия, убийството на собствения му баща осиновител, Дани приши най-външната граница на поносимостта си.

Оттук насетне… следваше само лудостта.