Диана Петрова
Ана (91)

91.

Ана попадна на едно предаване. Бърд Гибенс, професор по английски език в Университета в Арканзас, разказваше в едно телевизионно шоу, че в много традиции трикстерите, или фокусниците, присъствали като важна предпоставка по пътя към сакралното. Хората не можели да се молят, ако преди това не се посмеели, защото смехът освобождавал от строгата предразсъдъчност. Трикстерите присъствали в церемонии против страх като образ, който помагал в преодоляването на нещастието. Трикстерът, или фокусникът, в народното съзнание се свързвал със съзиданието и пораждането.

Дани посвоему се беше борил срещу страховете и изначалната студенина, която просмукваше душата му. Като трепкащ стрък трева, той трябваше да устоява сам на бурите в живота си. Едно дете на неговата възраст, мислеше си Ана, нямаше как да се самонаблюдава, да прави заключения и да действа съзнателно или полусъзнателно — така, както много възрастни си мислеха, че могат да правят.

Той наистина беше търсил майка си — в лицата на отминаващите жени край него, в отражението на стъклата от нощния трамвай, в блясъка на слънцето, срещу което обичаше да гледа. Беше се опитвал да нарисува лицето на тази потайна жена в морския пясък, на поляните в Северния парк, като късаше трева или нареждаше листа. Но тя не идваше и не идваше. Все стоеше замацана във виденията му, особено след като отвърнеше поглед от блестящото слънце. Тъмен кръг в детската му душа.

После се опитваше да я забрави — сякаш никога не бе съществувала. Представяше си свят, в който никой не се раждаше и нямаше необходимост от майки, заради които да боли. Може би така изглеждаше раят, където имаше само баща — татко Бог. Неслучайно в детската библия, която се въргаляше из къщи, пишеше, че майката на Иисус Христос е човек. Хората за него носеха болката.

Дани си спомняше често за лъвската клетка, по която се беше покатерил. Лъвската лапа върху лицето му — колко момчета можеха да се похвалят, че са я усетили? Може онази лъвица да го бе обезобразила до края на живота му, но там горе, за части от секундата, той беше истински. Никой не се опитваше да му отнеме мъката от изоставянето. Там беше изоставен от всички, дори от онзи Бог на небето, за когото прочете в детската библия по-късно. Изоставен от майка си — изоставен от целия свят. Всички се опитваха да „замажат“, и „замажат“ бе думата, защото те не успяваха да направят нищо друго — детските учителки, родителите, всички възрастни. Нямаше сили да понася повече съжалението им — без още да може да изрече тази дума, той мразеше всичко, което стоеше зад нея.

Мутия беше втората възможност за него да се пребори със студа у себе си. Когато го гледаше как забива нож в гърлата на прасетата, Дани не само виждаше тъмната кръв, която бликваше. Той усещаше топлината й от разстояние. Знаеше как се чувстват тези прасета — те квичаха и плачеха за живота си като бебета. Беше им даден живот, а след това им го отнемаха. Майка му беше сторила същото — беше го родила, а след това беше забила ножа си толкова дълбоко в душата му, че тя никога повече нямаше да оживее.

Но въпреки всичко човек можеше да оцелее — и Беглик Таш го доказваше. Древните са познавали тайните на живота — и какво от това, щом днес никой не си спомняше за тях. Всеки камък от тракийското селище беше игра, която копираше едни и същи неща, случващи се в живота на човека — истински макет на потока на всемира. Фокус — бокус-барбарокус. Жрецът. Той можеше да играе — да пренарежда вулканични камъни, да се съвкуплява пред всички на брачното ложе. Да твори и да се присмива от гроба как мъдрим кой камък какво значи. Той имаше властта да контролира хората си, да следва митовете си, без да подозира, че не ги бе измислил сам. Ето това беше най-големият фокус на фокусите — да играеш контрол в неконтролируем свят — външен и вътрешен. Можеше да го стори само онзи, който си позволеше да играе.

Дани не можеше да мисли тези неща. Също като жреца от Беглик Таш, той следваше вътрешното си съдържимо. Пътищата на слънчевия многопът — ако не този лъч, то другия, ако не другия, то третия…

Нямаше начин Ненчо да не отговори на писмото. Но неговият отговор попадна в спама на електронната поща на Ана, който тя изтриваше, без да преглежда.