Диана Петрова
Ана (123)

123.

Трябваше да открие Спартак на всяка цена. Каква глупачка само! Ами ако всичко това беше истина? Още на следващия ден тя провери сметката си. По нея бяха преведени сто хиляди лева. Когато видя цифрата в екрана на банкомата, тя се втурна с количката към друг. Без малко да преобърне Лили на един от завоите.

Ден по-късно Ана направи онова, което беше правила винаги, за да спаси кожата си или останките от душата си — излъга. Отиде в банката и поиска да узнае кой бе превел сумата, евентуално негов телефон. Предлогът беше, че човекът бе сбъркал сумата. Дадоха й координатите му. Тя се върна с телефона му у дома като завоевател. Взе Дани от училище, приспа Лили и слезе зад блока, за да се обади. Не знаеше защо точно там, но й се искаше да бе извън къщи — сякаш вършеше престъпление или стените можеха да чуват.

— Да — гласът му беше унил. Глас на човек, който не очакваше чудеса.

— Аз съм. Ана. Не затваряй, моля те… Знаеш ли къде съм? — мълчание в слушалката. — Точно там, където живееше преди. Тук градината е все още изгоряла. Но вече растат жълтурчета.

— Какво искаш? — леденината му я стресна.

— Искам… на първо време да излезеш няколко пъти с него — „Искам да му бъдеш онова, което винаги си му бил — баща“, искаше да му каже тя. Отново пауза.

— Не, Ана. Казах, че ще изчезна, и ще го сторя.

— Недей, Спартак. Уморих се вече. Няма смисъл, знаеш ли? Да бягаш от това, което си, може да ти навлече куп неприятности.

— Спести ми морала си, моля те — вкисна се той.

— Добре. Помисли, умолявам те, заради Дани. Той толкова има нужда от това. Много преживя това момче, много.

— Какво се е случило с окото му?

— Няма да повярваш. Беше се покатерил на клетка в зоологическа градина. Едва го спасихме.

— Виж. Ще си помисля. Не обещавам — рече Спартак и затвори.

Ана се опита да го набере отново. Дължеше поне това на Дани. Но апаратът беше изключен.