Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Диана Петрова

Заглавие: Ана

Издание: Първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Излязла от печат: 19 септември 2013

Редактор: Христо Блажев

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-152-261-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6006

История

  1. — Добавяне

115.

Мая и Боян пътуваха за България. Мая се чувстваше гузна до известна степен, защото знаеше, че това пътуване можеше да означава край за кариерата на Боян навън. Не бяха предупредили никого от работата му, че щяха да сторят това. Даваха си сметка, че освен колегите на Боян нямаше на кого друг да се обадят, че се връщат.

Мая не обичаше пътуванията със самолет. Прималяваше й при всяко излитане и кацане — това я уморяваше и навеждаше на мрачни мисли за живота и смъртта. Толкова крехък беше човешкият живот — човек можеше да умре там горе просто защото се изкачваше или слизаше. Човек наистина отдаваше голямо значение на пътуването в живота си. Е, Мая не правеше така. Тя обичаше повече застиналите моменти, дори те да бяха неприятни за нея. Умрялата гарга в банята й. Първата й среща с Дани в парка. Спартак — когато го видя в Индия на вратата. Първата целувка с Боян. Тези картини тя нареждаше като тесте карти в ума си и предпочиташе да ги запазва в този им вид. Така винаги, на различни етапи от живота си, тя можеше да направи различни връзки между тях. Мъртвата гарга свързваше с картата от първата им среща с Дани, както направи в началото. По-късно със срещата си със Спартак, а сега със завръщането си в България. Обобщенията, тайната страст на Мая, страст, към която тя се държеше критично, но на която не можеше да устои, я преследваха навсякъде като жаждата за чаша вода, като навика да се пие кафе сутрин. И днес, в самолета, загледана в прозореца навън в облаците, между тях и рамката на прозореца, тя намираше пролука, в която пространството се изместваше. Можеше да пристъпи някъде там и да се озове в друг свят. Свят, който инак би решила, че си измисля сама, но всъщност свят, който милиардите родили се и умрели бяха омесили за нея в топка тесто. Тя можеше да променя формата на тестото, както си пожелаеше, но нямаше продукти. Брашното, водата, маята — всичко това не беше нейно. Тя не можеше да увеличи количеството на душевното си съдържимо. Не можеше и да го намали. Дори да захвърлеше части от това тесто през това малко самолетно прозорче, неотварящо се самолетно прозорче, надолу към земята, количеството отново оставаше същото. Част от нея отиваше на боклука, но не се губеше, никога нямаше да се загуби. В този свой свят тя намираше единствено почивка — докато месеше тестото в различни форми, докато свързваше картите си по различни начини, докато редеше обобщенията си от връзките, които правеше.

— Coffee, beverages, tea — произнасяше на висок глас една от стюардесите.

Жена с тъмна коса и изписан грим, с кафеникава кожа, като кора от дърво, белязана от непрестанното издигане и кацане, сякаш на челото й пишеше, че е стюардеса. Винаги се беше чудела как бе възможно работата да бележи някои хора до такава степен, че да си личи при първа среща с какво се занимава човекът. Но това само при някои хора, продължаваше да обобщава Мая. Може би те обичаха работата си по праволинеен начин, така че умееха да свързват карта едно с карта две. Не поглеждаха встрани, не правеха това усилие, в началото от небрежност, а после вече защото се пристрастяваха към този път, към този тип свързване. Едно разбъркване на картите би могло да им струва инфаркт, а можеше да изглежда и като фокус. Фокусът с карти за тях би означавал сигурна смърт.

— Едно кафе със сметана и три захарчета — рече Мая на Боян, който преведе на английски.

Тя искаше да слуша думите си на български сега. Боян преведе и тя пое чашата с горещото кафе. Той можеше да я разбере, без да разпитва, без да държи непременно на валидация на собствените си предположения. Любовта му го правеше толкова сигурен, че знаеше какво иска тя. Ето тази сигурност беше търсила цял живот. Мая се притисна до него и го целуна. Той отговори на целувката й и двамата се загледаха отново навън.

— Ще кажеш ли на Ана?

— О, да. Трябва да знае, че аз съм родила Т О В А дете.

— Дани — рече Боян.

— Него, да.

— Защо не го наричаш с името му?

— Защото никога не съм му давала това име.

— А какво име му даде?

— Не му дадох име. Ако именуваш нещата, можеш да ги убиеш.

— И иначе правиш същото — предпазливо додаде Боян, който моментално съжали заради журналистическата си склонност към ровичкане.

— Не ме дразни, моля те — без злоба отрони Мая.

— Няма, извинявай.

През останалата част от полета те се държаха безмълвно за ръце. България идеше. Картата България. Ана си представи как размахва тази карта и повея, лекото размърдване на въздуха пред нея… вече го усещаше в първото смело обвинение на Боян.

Всички имигранти бягаха от тази карта, но залъхаше ли ги, отново се връщаха при нея, не спираше да обобщава Мая. Глупава работа бяха тия обобщения. Наистина глупава работа.