Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Диана Петрова

Заглавие: Ана

Издание: Първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Излязла от печат: 19 септември 2013

Редактор: Христо Блажев

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-152-261-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6006

История

  1. — Добавяне

5.

Три дни преди да се оженят, баба й се спомина. Старата жена не се чувстваше добре и от известно време я бяха преместили от село в града. Оплакваше се от болки в гърба, които ставаха все по-остри. Една вечер тя отиде до тоалетната, там припадна и удари главата си в парното. А после родителите на Ана и тя самата я извлачиха за ръцете и краката. Половин час тримата се мъчиха да я качат на леглото, но тя така се беше отпуснала, че приличаше на празен чувал. През тялото й минаха тръпки като на човек на електрически стол, или по-скоро като на кутре, задушено в чувала. Тя отвори уста и погледна към тях в последен зов за помощ, а след това издъхна.

Времето преди погребението беше слънчево и топло. Дърветата разцъфваха, птиците пееха любовните си песни, все едно поздравяваха с успешното преминаване в отвъдния свят.

Ана вървеше след ковчега на баба си и прехвърляше откъслеците от общите им преживявания. Когато беше жива, обичаше да ходи с нея на гробищата. Там можеше без притеснение да участва в ритуалите на селските жени, които се събираха да прелеят вода и вино върху гробовете на починалите. Тези малки сбирки на гробището, в които стариците носеха свещи, вафли от близкия смесен магазин и топъл хляб, й бяха особено скъпи и някак родни. Харесваше й да мисли, че в краткото време, прекарано там, тя се бе свързвала с цяла върволица нейни баби и прабаби, които сигурно бяха почитали своите баби по същия начин. Чувстваше уют и й примиляваше, като да беше пред камината с любимите си хора и да слушаше приказки. Селските жени се уговаряха да идат заедно и покрай преливането на мъртъвците разказваха за ежедневието си. Разменяха по някоя клюка, пооплакваха се и си отиваха. Ана никога не почувства скръб и в началото я мъчеше вина заради това. Но тя не усещаше тъга и във възрастните жени — те се събираха като на седянка, на която си почиваха от домашните задължения. Първоначално баба й не искаше да я взема със себе си, но после отстъпи, доволна, че имат споделена страст с внучката си, която се разбраха негласно да запазят в тайна от родителите й. Тези разходки завинаги ги сплотиха в мълчаливо родство, което дотогава Ана не усещаше. Истинската причина за тях обаче не беше увлечение по света на мъртвите или томление за родова почит, а жажда за общуване — искрено, дълбоко и ритуално — едно от малкото неща, по което си приличаха внучка и баба. По онова време беше позволено да се изпитват подобни чувства само към мъртвите. Разбира се, нито Ана, нито баба й скърбяха. Как можеше Ана да тъжи за някого, когото не познаваше? А баба й — нима си спомняше колко е била привързана към своята баба… Но ведрината на останалите жени веднага ги ограждаше и скоро те забравяха защо са дошли и как бе подобаващо да се държат. Баба й си сръбваше от винцето, а Ана хрупаше полуразтопените вафли. Слушаше с интерес преразказите на най-важните събития от живота на живи и умрели и получаваше вниманието, за което жадуваше между тиганите и градината, сред които баба й вечно се губеше. Единствено тук тя и другите жени си позволяваха да слязат от въртележката, на която се бяха качили и обрекли доброволно до живот. На гробището нямаше врящи супи или царевица, която да се прекопава — там, под покривалото на родовата почит, жените сваляха семейната си забрадка и разголваха чувствата си една пред друга. Отделяше се еднакво внимание и на голямото, и на малкото, които като че ли единствено тук се изравняваха. След няколко часа, прекарани там, и двете си тръгваха с неохота, защото тук сред мъртъвците всяка от тях се чувстваше по-жива от всякога.

И ето сега Ана трябваше да съпроводи баба си до гробището отново. Този път обаче щеше да се върне сама, макар и с върволицата, която също изпращаше старицата. Щяха да й липсват тези мигове, онзи живот, в който голямото и малкото имаха еднаква тежест.

Ана се разплака, разплака се така, все едно погребваше собственото си тяло. Когато се върнаха от гробищата, тя изключи телефона си и легна да спи. Събуди се едва на следващата утрин.

Родителите й не отложиха сватбата. Бяха я организирали в продължение на няколко месеца и отлагането щеше да им коства пари, които не можеха да си позволят. Когато Ана влезе в църквата и тръгна към олтара, тя отново почувства същата ведрина от часовете си, прекарани на гробищата. Свещите, виното и водата, чимширите и припяванията на попа — всичко това й напомняше на ритуалите пред гробовете. Не скърбеше за себе си. Както и на гробищата, тя се чувстваше по-жива от всякога.