Диана Петрова
Ана (31)

31.

През почивните дни отидоха на село. Бяха поканени от техни далечни роднини на прасе. Ана се съгласи да идат с Дани повече заради себе си, отколкото заради него. Бягаше й се от себе си, искаше да се отклони от пътя, по който беше поела и сама не одобряваше; да си почине, а после да продължи. В колата беше горещо и Ана отвори прозореца на стария москвич. Припомни си тайното удоволствие, което споделяха с баба й — гробището — единственото, което ги свързваше. Липсваше й онази тяхна неизреченост.

Когато пристигнаха у роднините им, Ана очакваше ритуалът по коленето на прасето да си бъде все същият, както когато беше дете. Мъжете тогава се събираха рано сутринта и пиеха домашна ракия с мекици. След това изкарваха прасето от кочината и се залавяха с убийството. Когато беше дете, майка й я скриваше в една от по-далечните стаи, за да не слуша квиченето на животното. Но за разлика от нея, Ана не искаше да се залъгва, че по някакъв фантазен начин тя не участва в изяждането на убитото животно. Само защото майка й не държеше нож, не означаваше, че няма нищо общо с това, което се случваше. Тази нейна поза сега й се струваше толкова по детински смешна, че Ана с носталгия си припомни как майка й си запушваше ушите. Тази жена, продължаваше мислите си Ана, беше част от убийството точно колкото останалите още от първата си хапка, но ако признаеше това, тя би се отписала от клуба на благовъзпитаните градски дами — клуб, на който особено държеше, най-вече за да демонстрира колко по-различна бе от селските си роднини. Малко след като свекърът и свекърва й се споминаха, тя се лиши от публиката, която й беше толкова необходима за ролята й на градско момиче. Спря да се облича помпозно и нямаше нищо против да сади и прекопава домати, без да се налага да пуши от евтините си тънки цигари, за да привлича общото отрицание. Ана все искаше да се приближи до прозореца, през който можеше да вижда как прасето се гърчи, усетило хладината на ножа, мускулестите ръце на мъжете и изпъкналите им вени в усилието да преборят звяра в животното или звяра в самите себе си и да ударят ножа по точното време и на точното място, за да не удължават агонията. Затова малката Ана намери начин да изхитри майка си — винаги отиваше до тоалетна тъкмо когато настъпваше моментът на убийството. Тя не се вълнуваше от локвите кръв, нито от прикрития екстаз на мъжете, а единствено от изражението на животното в миговете преди и след като умре. Все се надяваше, че тези моменти ще й разкрият загадката на живота и смъртта, ще я подготвят както за едното, така и за другото. Но като че ли винаги изпускаше нещо — или мигваше, или някой я виждаше в последния момент и я дръпваше оттам. Този път, докато вятърът вееше косите й в нагорещеното купе, тя си помисли с усещането за поражение, че днес дори това й беше отнето. Не се интересуваше дори от този селски ритуал.

Щом пристигнаха и се разговориха, тя отведе Дани до кухненската маса, където вече сервираха мекиците с пудра захар. На ъгъла на масата стоеше друго дете, което не спираше да се върти ту наляво, ту надясно. То беше малко по-дребно от Дани и щом го видя, го задърпа да излизат навън. Но Ана настоя Дани първо да хапне и момчето, след като се засуетя още малко, излетя навън.

Една от жените отваряше буркан с компот от кайсии, а друга се въртеше край масата. Дани седна и започна да се храни с видимо удоволствие. Ана знаеше, че той не обича подобни закуски — би дал всичко за любимия си чипс с кола. Но тук, за нейно учудване, той ядеше. Не чистият въздух беше причината за добрия му апетит, а гладът за семейност. Мекиците и дебелият ханш на жената, която отваряше буркана с компот, сглобяваха за него образа на голямото, неорганизирано и шумно семейство от типа на „Сам вкъщи“, но в български вариант. След като се натъпка до пръсване, той скочи и се промуши през гостите, докато не се озова пред онази група от пиещи на крак мъже, които смяташе за главни герои в убийството.

— Този път са извикали Мутия — рече брадат мъж с груби ръце.

— Ама кой? Бащата или сина? — попита друг с такъв блясък в очите, какъвто можеше да се види върху острието на нож.

— Сина.

Мутия младши беше висок и хилав, а ръцете му бяха загрубели. Носеше чанта с инструменти — шила, ножове и всякакви приспособления за бързо умъртвяване. Прякорът му идеше от румънското mute. Нито той, нито баща му можеха да говорят. Те ръкомахаха, когато се налагаше да поискат нещо. И баща, и син пиеха наравно с другите и макар да не участваха в раздумките, присъствието им се усещаше осезаемо. Всички ставаха по-внимателни в това, което казваха. Стараеха се да се представят по-добри и по-умни, отколкото бяха. Мутите ги респектираха, както човек се прехласва пред олтара на катедрала. Слушане на стаената мълчаливост. Усещане, че някой гледа. Вътре, в тъмното дъно на тази смълчаност, вирееше малък своенравен бог. На всичкото отгоре те, макар да не даваха живот, го отнемаха. А съселяните им автоматично им пришиваха и тази привилегия, като умножаваха стойността й многократно. По тази линия Мутите бяха друга раса за околните. В едно по-съвременно общество те вероятно щяха да бъдат обект на подигравка или всеобщо съчувствие.

Тук мутите бяха на особена почит, както можеше да бъде белокож, издигнат във вожд на племе. Мълчаливото им присъствие превръщаше обикновената трапеза в ритуална. Щом някой от тях дойдеше, се възцаряваше странна успокоеност, че оттук насетне нищо лошо нямаше да се случи. Уважението към мутите не се дължеше само на факта, че те се възприемаха като застраховка срещу беди. Баща и син всъщност се викаха, за да свършат една работа, с която никой вече не искаше да мърси ръцете си.

Те убиваха домашни животни — прасета, кози, овце, и се грижеха като професионалисти за приготвянето на месото. Ако инак за същото време се суетяха по петима-шестима души около едно прасе и пак свършваха работата до шест-седем вечерта, един от двамата мути приключваше сам с един помощник същото за малко над сто и двайсет минути. За двете услуги — убийството и разфасоването на мръвките, те получаваха заплащане и част от най-доброто месо за вкъщи. Мутия старши не обичаше да се задържа на трапезата. Щом свършеше работа, той пиеше една-две ракии, хапваше и ставаше. Синът му винаги тръгваше с неохота. След няколко чашки очите му светеха и той попиваше всяка изречена дума така, все едно я прибираше в джоба си, за да изпробва у дома дали нямаше да може да я сдъвче в устата си. Тези негови опити оставаха незабелязани за всички освен за Мутия старши, който се страхуваше синът му да не наруши авторитета, който си бяха изградили пред останалите.