Диана Петрова
Ана (69)

69.

Новата протеза на Дани изглеждаше чудесно и само ако човек се вгледаше по-настойчиво, можеше да познае, че това е изкуствено око.

Дани се чувстваше отлично и прекарваше все повече време навън с приятелите си, макар зимата да напомняше вече за себе си.

— Мамо, кога ще видим Мутия отново? — попита майка си веднъж на вечеря.

Тя държеше вилица в ръка и без малко да я изпусне. Илия спря да яде и я погледна подозрително.

— Миличък, разкажи на баща си за Мутия, как те водеше на пикник в гората и как ни донесе Скипър.

— Мутия… — и Дани започна да разказва за преживяванията си.

Илия почти не го слушаше, но не изпускаше Ана от поглед. Когато Дани стана и отиде в стаята си, той потропа с пръсти по масата.

— Всичко е я-ясно — рече. — Мутия е бащата, нали?

Настъпи кратко мълчание.

— Да — рухна Ана, която не спираше да се нуждае от подкрепата на съпруга си. Бременността й я измъчваше все повече. Постоянно й се гадеше, а настроенията й я запращаха от една крайност в друга. Изплашена до смърт да не загуби детето си, тя се пазеше от вятъра, от неприятните емоции и от умората. Но не успяваше да върши всичко това сама. На всичкото отгоре постоянно се притесняваше да не би детето да беше наследило недъга на баща си.

— Оценявам искреността ти — рече саркастично Илия.

— Моля те, не ме оставяй — рече Ана.

— Той знае ли? — попита Илия с желязна студенина в гласа си.

— Не. И няма да узнае — в очите на Ана се четеше отчаяна твърдост. След това изведнъж изражението й се смекчи. — Не ме оставяй — примоли се отново.

Имаше чувството, че всеки момент земята ще се разтвори и ще я погълне завинаги. Може би така щеше да й е по-леко.

— Няма — отговори Илия и Ана отново понечи да го прегърне. Той не помръдна, сякаш беше вкаменен. — Но от утре. Д-д-днес искам да остана сам.

Ана отпусна ръце, погледна го още веднъж умолително, но след като той не й отговори, тя се обърна и излезе от стаята.