Диана Петрова
Ана (54)

54.

На следващия ден Мая занесе птицата в парка и я погреба на сянка между дъбовете. Изправи се и пооправи разпилените си коси. Сложи малката градинска лопатка в непрозрачна найлонова торба и се запъти към пътеката. Листата бяха започнали да се прошарват, а под краката й хрущяха клони. Срещу нея се зададоха жена с дълга хубава коса и хилаво дете, което държеше каишката на малко куче. Неочаквано кучето дръпна каишката, момчето я изпусна и мъничето заприпка напред. Животинчето дойде право при нея и се заумилква около краката й. Каишката се оплете във връзката на маратонката й и Мая спря. Кучето махаше весело с опашка и се заиграваше с нея.

— Скипър! Скипър! — викна Дани.

— Това куче изобщо не слуша… — заизвинява се Ана пред непознатата.

— Няма нищо — отвърна й Мая и понечи да продължи, но Скипър заскимтя.

— Хареса ви — рече Ана.

— О, да. И аз го харесах — Мая се наведе и започна да играе с мъничето.

— Ти имаш ли куче? — попита Дани, чиито очи се срещнаха с тези на непознатата.

На Мая за миг й се стори, че позна тези очи.

— Не, но доскоро имах птица.

— Птица ли? — извика Дани.

— Да, но тя умря.

Настъпи мълчание.

— Е, ние ще тръгваме — рече Ана и кимна на жената.

— Утре ще идвате ли тук? — попита Дани.

— Дани, може ние да не идваме — стисна ръката му Ана.

— Но защо, утре е неделя?

— Да, но госпожата може да има работа.

Дани продължаваше да я гледа въпросително.

— Да, утре и аз ще взема кучето си — излъга Мая, която внезапно реши, че иска да види това дете отново.

— Добре, ще се запознаят със Скипър.

— Извинете сина ми — рече Ана. — Наскоро се сдобихме с домашен любимец и той иска да му намери другарче.

— Няма нищо. За мен ще е удоволствие.

Мая остави торбата с лопатката в багажника и се обади по мобилния си телефон. Малко по-късно тя потегли към приют за изоставени животни в другия край на града.