Диана Петрова
Ана (84)

84.

Тревогите на Ана не й позволяваха да се отпусне, да остане насаме с бременността си. Считаше, че трябва да запомни всяка минута от времето си с малкото същество в нея — сънищата, трепетите, усещанията. Говореше на детето си, галеше корема си и му пееше, като си беше наумила, че ако отсега общуваше с него посредством гласа си, то можеше и да не онемее. Колкото повече време минаваше, толкова повече Ана се вкопчваше в бременността. Тя се стараеше да не се изолира от сина си и съпруга си, но те видимо я изморяваха. Сенките около очите й се наситиха със синьо-черния оттенък на доволната умора. Трябваше да се погрижи за техните чувства спрямо живота, който зрееше в нея. А искаше да пази силите си само за бебето. Тя и то — двамата можеха да си живеят, без да се докосват до външния свят. Дори кръвта в тялото й течеше по друг начин. Ана стискаше юмруци и наблюдаваше вените си. Те тласкаха живот към детето й. Мислите й също. Никога, преди да забременее, не се беше интересувала от психологическа литература. Сега жадно награби няколко поредици и се впусна да чете. Искаше да разбере себе си, детето си, да не пропусне нищо.

Без да изпитва съжаление към годините, които беше посветила на работата си в Комисията, тя реши да напусне. Не можеше да губи времето си на работа, когато имаше да записва толкова неща в паметта си. Усещаше това време десетки пъти по-наситено от предишното. Потрепванията в стомаха й, натежалите й крайници, сънищата й — тя искаше да запомни всичко, сякаш така щеше да го преживява отново и отново, когато остарееше и отново останеше сама. Но тя установяваше с огромна наслада всеки ден, че самотата й никога нямаше да я изпразва, както това се случваше досега. Дори когато детето й пораснеше и я оставеше сама, тя щеше уютно да се завира в онова знаене, че то съществува там някъде и като малък неосъзнат диктатор й налага режимите си. Самотата оттук насетне щеше да бъде единствено величина на нейното дете — дори не на самото него, а на съзнанието й, че го има. Ако знаеше това мъниче какви залози стоварваше тя върху него! Трябваше да се ограничи в очакванията си, трябваше да разпръска любовта си навред — към Дани, Илия, родителите си. Но колкото и да се самопринуждаваше, с лукавостта, която й беше присъща, Ана установяваше, че тази принуда бе обречена.

През следобедите, когато Дани беше втора смяна, тя спеше, завита в пухено одеяло, което не беше твърде топло, за да я отпусне и да заспи дълбоко. Не, това би развалило нощния й сън. Одеялото не беше и твърде леко, за да я държи полубудна от студ. Беше си го подбрала с точно онази дебелина, която можеше да я преспи така, че да се събуди, когато си поиска. Контролирано отпускане и тишина.

Бременността й напредваше. Тя посещаваше редовно детските консултации, беше се записала на йога за бременни и често обикаляше бебешките магазини. Разглеждаше играчки, завивки, дрешки. Разпитваше продавачките, запознаваше се с други бъдещи майки.

Единствено от време на време студени тръпки я полазваха. В тези мигове се сещаше за истинския баща на детето. Ами ако той узнаеше… не биваше тази новина да достига до него. Нито Дани, нито родителите й, никой не биваше да знае.

Роднини и приятели я разпитваха за чудото, което й се беше случило. Когато бяха заедно с Илия, той поглеждаше встрани, а тя уж споделяше как са ходили и спали в една църква в родопско село против безплодие. Беше й хрумнало да разказва тази история, след като прочета една статия в списание за чудотворната икона в църквата. Колко им трябваше на хората да повярват в чудото на нейната плодовитост? Така на никого нямаше да му хрумне да се усъмни и да разпитва, защото не биха предположили, съдейки по предишното държание на Ана, за нейната жестокост. Тя тъпчеше Илия и продължаваше да го натъпква дълбоко в земята на новия им живот. Страхът, че той не приема новината, я беше напуснал, макар и не съвсем. И тя предпазливо опипваше оградите на поправената им връзка. Всичко в новите им отношения миришеше на пластмаса и тя понякога не можеше да потисне усещането за обреченост, което се прокрадваше по ъглите на ежедневието.

Нощем Ана се будеше от отровни кошмари, които разтрисаха цялото й тяло и я обливаха в пот. Тя виждаше Мутия в сънищата си как похотливо вади огромния си език и я облизва цялата. Колкото и да искаше да избяга от този деспотичен език, тя не можеше. Вместо да се погнуси, неизбежността на лизането я възбуждаше и когато се събудеше, тя продължаваше да мастурбира както по-рано. Чувстваше се гузна, но сега имаше нужда да мастурбира повече от всякога. Използваше го като бързо приспивателно след кошмарните сънища.