Диана Петрова
Ана (113)

113.

Ана се опитваше да мисли трезво, но от няколко дни не й се отдаваше. Мутия можеше да я намери и да извърши някоя глупост — да отнеме дъщеричката й, да направи кой знае какво. Беше сигурна, че причината за убийството бе малката Лили — какво си въобразяваше този малоумник — че Ана щеше да го допусне до себе си отново? Трябваше да се събере така, както никога не го беше правила.

Едва след като минаха няколко дни, тя осъзна колко много й липсва Илия. Той беше извършвал десетки неща безмълвно и невидимо. Ана никога не беше сменяла изгоряла крушка в банята или бушон. Тя не чистеше колата, не я ремонтираше, не поправяше нищо вкъщи. А домът им сякаш се разпадаше само няколко дни след смъртта му. В банята се спука тръба и стана малко наводнение, докато баща й намери водопроводчика, с чиято помощ да запушат дупката. След това, когато Дани затръшна една от вратите, тя започна да скърца при всяко отваряне и шумът събуждаше бебето. Докато Дани тичаше през къщата, се блъсна в балконската врата и начупи стъклото с главата си. Всички се притесниха да не му се бе случило нещо, но освен малко кръв, изглеждаше така, сякаш всичко беше в реда на нещата. Извикаха и стъклар, за да сложи ново стъкло на балконската врата. Всичко това пораждаше тревога у Ана — от неизвестността, от бъдещето й на самотна майка, от Мутия, който никой не можеше да спре сега. Тя щеше да отрича докрай, ако се наложеше взаимоотношенията им да се обсъждат в съда. Но сега най-важното бе да се предпази от него — така мислеше.

Лили плачеше по цели нощи — гърчеше се от колики, пръцкаше, присвиваше малкото си личице, а после плачът й изсвистяваше като тапа шампанско. Ана сменяше безразборно млеката, докато накрая не се консултира с личната си лекарка и не назначиха на бебето специално противоалегрично мляко. Тогава всички деца й се струваха алергични от нещо, затова предписанието ни най-малко не я притесни. Ако не беше от глутена или от къщния прах, то децата се алергизираха от въздуха, от дрехите, от храните си, кой знае — може би и от определени хора. Колко малки и глупави изглеждаха тези майчински грижи на фона на голямото събитие в живота й. Ана беше достигнала апогея си. Едва ли по-късно щеше да й се случи нещо толкова значимо. След смъртта на Илия тя от време на време изпитваше болки в сърдечната област. Мислеше си, че не би могла да издържи още едно подобно събитие — като например повторна среща с Мутия.

* * *

Месец след погребението на Илия от Мутия нямаше и следа. Търсеха го от полицията, но на Ана й се струваше, че всъщност никой не си мърда пръста да разрови тази история. Квалифицираха я като семейна драма и така се измъкваха от по-нататъшно разследване. За нейно щастие, в България затворът за повече от няколко години беше отреден за бедните. Който можеше да си позволи добър адвокат, със сигурност се измъкваше. Единствено фактът, че Мутия бе беден селянин, я успокояваше. Хванеха ли го, нямаше да излезе от лудницата или от затвора.

Родителите на Ана бяха решили да се прибират на село, а оттам и в Плевен, където да потърсят работа. Те приготвяха багажите си, майка й не спираше да плаче и да се безпокои за Ана. Но трябваше да се върнат и да работят. Смятаха се за възрастни, умората и страхът за дъщеря им се четеше по отрудените им лица. Щяха да й изпращат пари всяка седмица, докато трябва и докато можеха. Но Ана трябваше да се справя сама с двете си деца оттук нататък.