Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Диана Петрова

Заглавие: Ана

Издание: Първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Излязла от печат: 19 септември 2013

Редактор: Христо Блажев

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-152-261-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6006

История

  1. — Добавяне

118.

Новините в шест. Новините в седем. Навсякъде показваха Мутия — предал се за убийството на Илия. Публикуваха негова снимка, на която той беше зад решетките. Някой от пазачите беше подкупен да го снима за един от големите ежедневници. В продължение на два-три дни убийството и самопризнанията на Мутия след това бяха сред водещите новини. Българското публично пространство не можеше да се нарадва на този самоубийствен акт. Мутия, загледан пред себе си, отговарящ с мълчание. Говореха за него като за немия убиец, докато не запъплиха журналисти и към родното му село. Село Зорница не се беше радвало на подобен медиен интерес, откакто съществуваше. Половината от населението беше ромско и когато медиите, групирани по двама-трима, може би от страх да не бъдат убити от камъни в това забравено от бога място, нахлуха по тесните кални улички, малките циганчета не им простиха. Те ги следваха навсякъде, пипаха ги, просеха, подскачаха пред камерата, макар тя през повечето време да беше изключена. Там журналистите научиха прозвището на Мутия и оттогава насетне то загърмя по кабеларките през следващите дни. Фактът, че убиецът бе ням, и неизяснените причини около престъплението подклаждаха любопитството. Никой в селото не можеше да предположи какво се беше случило, освен бащата на Мутия. Но той не искаше „да говори“ по този въпрос. Мутия старши за първи път беше погледнал на факта, че бе ням, като на дар божи. Беше благодарен, че не може да чуе какво му говорят, нито да отговори на разпенената тълпа журналисти, освирепяла от преследването на малките циганчета и глада. Глухонямостта му беше щит срещу тях, чиято цел смяташе, че бе да разкъсат бащинската му душа на парчета. Гостите на селото бяха настървени, защото не бяха закусвали, а и нямаше къде да обядват. В селото имаше само един магазин, а в него продаваха хляб и кисело мляко. Никой от журналистите не се беше запасил с кроасани, сокчета и всевъзможните боклуци на съвременния си начин на живот. Мобилните им телефони също нямаха обхват, което допълнително ги изнервяше. Бяха като група придворни, попаднали сред простолюдието.

Но всъщност не село Зорница, а София беше откъсната от света като малък остров насред море. Всички софиянци познаваха бреговете на своя остров, някои дори излизаха да ловят риба далеч в дълбоката провинция, но никой, никой не беше плавал в откритото море, по онези места, където рибите не достигаха острова. Ако не беше телевизорът, който да свързва това село с останалия свят, може би обитателите му щяха да развият племенни черти, досущ като в антиутопията на Уилям Голдинг „Повелителят на мухите“.

Тълпата с журналисти пред схлупената къща на Мутия старши беше като сън за него. Той не беше гледал телевизия, не знаеше къде бе синът му. Досещаше се какво би могло да се е случило — заловили го бяха след убийството, но се затваряше в глухонемия си свят, затваряше дори очите си. Никога вече нямаше да може да се наслади на пълния си покой. Там, където нямаше светлина, звуци и дори мисли. Образът на сина му, който той самият научи да борави с ножа си, да коли прасета, а сега очевидно и да убива хора, щеше да бъде с него до края на дните му. Знаеше, че повече няма да го види. Нямаше да иде в затвора при него. Нямаше да се бори. Тъмнина и единствено тъмнина.

Отпуснат пред прозореца, там, където намираше детето си да се взира в посивялата градина навън, Мутия старши за първи път пожела смъртта си от сърце. И тогава покоят, такъв, какъвто го познаваше от самото си раждане, дойде отново.

— С какво, казвате, се занимавал?

— Коли прасета — отговори един от селяните. Тълпата от циганчета се беше оформила в непробиваем пръстен около камерите и журналистите.

— Това някаква професия ли е?

— Не, не е професор, госпожо, той само коли добитъка.

— Абе, вие май всички сте глухи в това село — раздразни се журналистката, учудена от собствената си реакция. Нямаше нищо по-дразнещо от това да видиш себе си в подобен, мръсен, глупав и жаден за сензация селянин.

— Не, госпожо, само той е глухоням. И баща му — продължи с овче смирение селянинът. Всичко си струваше, ако довечера щеше да се види по националната телевизия.

Скоро след като журналистите разпитаха двадесетина души, напуснаха селото, съселяните на Мутия старши нахлуха в къщата му с намерението да го разпитат и да споделят случката — със знаци, както правеха досега. Мутия старши, с посивяла коса, все така стоеше пред прозореца. Един от съселяните му го побутна и той падна от стола на една страна. Устата му беше широко отворена, а очите му — лишени от блясък. Сплъстената му коса се спускаше на змийски вълни по лицето му. Според древногръцката митология, след като убил Медуза, Персей използвал отрязаната й глава като щит, с помощта на който превръщал своите врагове в камъни. Тогава, през XVI век, било възприето Медуза да се счита като символ на триумфа на разума над чувствителността. В село Зорница не съществуваше Персей, но главата на Медуза, макар и неотрязана, зееше пред очите на всички. Съселяните мълчаха пред смъртта на мълчаливеца досущ като камъни.