Диана Петрова
Ана (57)

57.

Ана повръщаше от няколко дни след завръщането им от село. Тя отдаде състоянието си на стомашен вирус, съчетан с депресията от отминаващия отпуск. Очакваха я толкова много неприятни задължения, че й се искаше да зареже всичко и да се завърне отново при Мутия. Дори фантазираше, че бягаха заедно сред полето с царевица, далеч от всички очи и най-вече от тези на Дани. Вечер, преди да заспи, тя отново започна да мастурбира. Не й се налагаше да чака дълго оргазма си — фантазиите с Мутия й вършеха работа.

Сутрин, след като направеше кафе и изведеше кучето, тя прехвърляше наум задълженията си за идния ден. Скоро трябваше да се върне на работа, а същевременно да подготви Дани за операцията на окото. Очакваха ги контролни прегледи, покупки за първия учебен ден и… среща с Илия. Не го беше чувала от доста време и последния път, когато се опита да се обади, отново чу същото съобщение отпреди. Изглежда, не се беше завърнал от пътешествието си, нещо, за което Ана не се притесняваше, а по-скоро не смееше да го вини. Тя за първи път изпитваше топли чувства към гузната си съвест и към съпруга си. Чувстваше, че живее на пълни обороти, отнасяше се добре с детето си и не се сърдеше на никого. Тя дори посрещна с усмивка съседката, която негодуваше от продължителното лаене на кучето сутрин. Да беше влюбена, не беше. Мутия не приличаше на никой от предишните й любовници, дори сега, когато беше далеч от него, той й изглеждаше почти въображаем. Ръцете му, които я притегляха с такава сила, изпъкналите вени по китките му, дланите, които отнемаха животински живот, безмълвното му обожание, сумтенето му, когато завираше нос в косата й. С него тя не успя да приложи нито една от сексуалните техники, с които изумяваше любовниците си. Мутия не й даде шанс да поведе парада — в леглото той работеше само за собственото си удоволствие. Вместо това да я отблъсне, Ана с учудване установи, че, напротив — хареса й, и то неустоимо.

Тя продължаваше да повръща вече десет дни, отслабна и беше видимо по-бледа. Но когато се погледнеше в огледалото и срещнеше погледа си, не можеше да се спаси от чувството, че в очите й се таи дълбока чистота. Сякаш се беше докоснала до нещо непознато в себе си, беше постигнала непостижимото, без да може все още да му даде име. Чистотата на човек, който знаеше, че скоро щеше да умре.

Вече силно притеснена за състоянието си, тя прерови десетки сайтове в интернет, където търсеше подобни симптоми като своите при венерическите болести. Но колкото повече дълбаеше по форумите, колкото повече мнения четеше, разбираше, че не търси диагноза за състоянието си, а се оставя да плува в безкрайното човешко страдание. Навсякъде хората задаваха въпроси и си отговаряха сами — изоставени от своя Бог, от своята държава или от своя лекар.

Една сутрин, когато отново прехвърляше задълженията си през деня, реши да отиде на гинеколог и да се изследва. Запази си час при непознат специалист и отиде.

Разказа за симптомите си, а лекарят кимаше с усмивка.

— Не е това — рече му Ана. — Аз се опитвам да забременея от години.

— Нека проверим — отвърна лекарят.

Когато гинекологът намаза корема й и опря слушалката на видеозона, той се загледа съсредоточено в сивия екран. Ана надничаше, за да види това, което и той гледаше, но не можеше да различи нищо.

— Бременна сте — изтърси лекарят.

— Моля?! Казвате го просто така — изсмя се невярващо Ана.

— Да, така е, госпожо. Ето — това е главичката на бебето, а това тук са крачетата и ръчичките — посочи й той.

— Или не сте никакъв гинеколог, или сте безкрайно жесток човек, за да ми казвате това — натърти Ана, а очите й се напълниха със сълзи.

— Щом се съмнявате, идете при друг гинеколог, но той ще ви каже същото.

— О, и то упорит и жесток човек. Бъдете сигурен, че ще ида.

Ана скочи от лежанката, дръпна надолу блузата си, без да изтрие гела, с който беше намазан коремът й, хвърли 40 лв. на масата и излетя през вратата. Навън Ана се затича към колата си, където побърза да влезе. Искаше да остане сама със себе си, някъде, където никой нямаше да я наблюдава. След това се разплака и стоя с глава, облегната на кормилото, дълго така. През следващите дни тя обиколи още трима гинеколози, като и тримата бяха категорични за бременността й. Едва след четвъртия преглед тя се усмихна едва забележимо. Тогава по пътя за вкъщи усмивката й започна да се отваря още повече. Идеше й да целува хората, които я подминаваха, да им раздава парите си и да пее под оскъдните есенни лъчи. „Ами ако детето се роди нямо като баща си?“, изведнъж я срязваше подозрението. „Все едно. И да се случи, ще родя това дете. Мамка му. Каквото и да се случи, ще го родя.“

Едва малко преди да се прибере, тя се сети за семейството си и реши засега да не споменава нищо — нито на Дани, нито на Илия. Съпругът й, сякаш предусещащ какво се беше случило, й се обади същия ден. Звучеше ентусиазиран, сякаш Ана наистина му липсваше:

— Прибирам се.

— О, скъпи — не се сдържа Ана, на която двете новини през този ден й дойдоха в повече.

— О-ообичам те… — пауза. — Обичам те повече, отколкото можеш да си представиш.

Сякаш мълния прониза Ана в петите. След като прекъсна обаждането, тя седна на фотьойла в хола им. Първо се уплаши, че трябва да съобщи новината на Илия, а след това се притесни да не би стресът да се отрази на крехкия плод в нея. Сега, когато за първи път през живота си се чувстваше щастлива, изпитваше ужас. Трябваше да мисли как да запази семейството си — след като разбра и се съгласи с бременността си, те й станаха необходими повече от всякога. Но новината, която се канеше да им съобщи, можеше да ги раздели — Илия да си тръгне, а Дани — кой знае какво щеше да се случи с него. А Мутия — как трябваше да постъпи с него? Ако му кажеше, той можеше да има претенции над детето, а това Ана нямаше да понесе. Но ако замълчеше, и детето, което носеше, щеше да бъде плод на нечия тайна — не изоставено, но всъщност изоставено от един баща, който не подозираше, че бе такъв. Нима човешкият живот беше винаги такава каша? Мислите й се блъскаха в главата, сякаш търсеха да излязат навън — за да се реят и наслаждават на чудото.