Диана Петрова
Ана (63)

63.

Мая имаше среща с адвоката в четири. Колегите й, които напоследък се учудваха все повече на несвойственото й поведение, бяха започнали да свикват с промяната. Оказа се, че такава Мая им допадаше повече. Тя се обади на шефа си, че й се налага да излезе, и побърза да напусне офиса.

Кантората на адвоката беше на Стамболийски, близо до един от столичните молове. Мая слезе една спирка преди своята, за да се разходи дотам. Искаше да събере мислите си. Есенното слънце бледнееше, сякаш някой беше изтрил ярките му цветове с кърпа. Хората, които я подминаваха, изглеждаха посърнали и угрижени. Лятото отдавна беше свършило, но не и копнежът по него. Все още се срещаше по някоя жена с къса пола или открити обувки. Мъжете ходеха навъсени и току се загръщаха в саката си, през които студът ги смразяваше.

Защо й трябваше да се среща със спомена за майка си? Беше се старала толкова години да я изхвърли от паметта си, но безуспешно. Тя и детето й обитаваха сънищата й и всеки път когато поглеждаше към привлекателен за нея мъж, в нея се надигаха вълни от вина, идещи от миналото. Мая не можеше да създаде нормална връзка, не искаше и да има други деца. Тя все си представяше как съобщава: „Изоставих братчето ти преди време. Мога да направя същото и с теб“. Сама й беше по-добре, дори констатираше, че откакто беше вдовица, не се беше чувствала по-близо до майка си — сега, когато беше с починал съпруг и изоставено дете.

Кантората се намираше в стара кооперация в уличките зад площад Славейков. Мая позвъни на домофона и дебел мъжки глас се обади:

— Моля, заповядайте.

Адвокатът беше висок, около стокилограмов мъж, който се крепеше на офис стола си като захарен памук на клечка. Мая си помисли, че бе възможно да падне всеки момент. От другата страна се беше настанил средно висок мъж, около четирийсетгодишен.

— Да, да, седнете.

— Потърсих ви по повод завещанието на майка ви… Вие не сте се срещали с нея от години…

— Така е — отвърна Мая.

— Соня Табакова ме беше потърсила, за да предаде саморъчното си завещание…

— Вие адвокат или нотариус сте? — скастри го Мая.

— Адвокат съм… — продължи мъжът, без да отбелязва враждебността й. — Саморъчното завещание може да бъде предадено за пазене от нотариус, може да бъде съхранено и от негово доверено лице.

— Заведено ли е в регистъра? Какво ме гледате, направила съм си домашното, преди да дойда! — стисна зъби тя, сякаш адвокатът бе виновен за отношенията й с покойницата.

— Госпожо — обърна се спокойно към нея адвокатът, като направи знак на другия мъж да не ги прекъсва. — Всичко, което е трябвало да направи майка ви, е сторено.

— Не стори най-важното — вкисна се още повече Мая. — А сега иска да ми вмени и вина. Първокласна кучка!

Мая го погледна в очите.

— Вижте, аз съм само изпълнител. Чувствата ви не ме касаят.

— Добре тогава, вършете си работата — усмихна се иронично Мая.

— Поканил съм господин нотариуса, пред когото майка ви го подписа — посочи той към другия мъж. — Той ще го обяви и ще изготви протокол след това. Вие сте единственият й наследник.

— Изглежда, майка ми е била близка с вас.

— В интерес на истината — не — адвокатът я погледна косо, а след това посочи към нотариуса, който се размърда в стола си.

— Ще ви прочета завещанието, а после ще обсъдим подробностите — рече той.

— Нужно ли е? — отпусна рамене Мая. — Нека преминем по същество. Не искам да я чувам как говори, ако ще това да е през лист хартия.

— Добре тогава. Тъй като предмет на завещанието ви е недвижимо имущество, ще издам препис, който ще се впише в Службата по вписванията към Районния съд. Едва след това ще можете да се снабдите с нотариален акт. Ако желаете да ви предам завещанието, отново ще се наложи да направя бележка в регистъра с вашия подпис, като ще са нужни и двама свидетели…

— Да, искам да го взема — отвърна лаконично Мая.

Щом срещата приключи, тя излетя от старата кооперация като пеперуда, случайно попаднала във вход. Пред нея се разминаваха и блъскаха хора. В далечината се чуваше псувня, някой бибиткаше. Почувства отчаяна нужда да остане сама. Вмъкна се в колата си на отсрещния тротоар, подпря глава на кормилото, както правеше обикновено, когато беше разстроена, и се разплака с глас.