Диана Петрова
Ана (116)

116.

На терминал 2 цареше спокойствие. Обичайната организирана суматоха беше изсмукана от застиналата картина през прозорците на кафето към парка. Никой не знаеше за този парк, не спираше да си мисли Мая, а и да знаеха хората, едва ли щяха да бият път до аерогарата, за да се разходят в него. Един от абсурдите на държавата ни, един от абсурдите, които толкова й липсваха. Когато живееше в България, абсурдите бяха част от нея. И да заминеше човек навън, той несъзнателно ги търсеше отново, колкото и да му се искаше да избяга от тях. Беше минало време. Достатъчно дълго, за да се наложи да се върне обратно вкъщи. Ето корена на меланхолията към България — неосъзнатия глад за абсурди. Защото за Мая подредено тесте карти не съществуваше. Картите никога не бяха в онази перфектна подредба, както ги получаваше при закупуване. Не можеше, колкото и да искаше, да ги подреди така. Отпечатъците, потта от пръстите, която човек оставяше навсякъде, заставаше между картите и те никога не се подреждаха отново.

Хванаха си такси до Слатина. През града и двамата жадно гледаха в различни посоки. Бяха построени бизнес сгради, докато ги нямаше, движението се отклоняваше, защото навсякъде правеха ремонти. Съчленяваха се отново износените кости на асфалта.

Когато пристигнаха пред блока на Боян и се разплатиха с таксиметровия шофьор, ушите им забучаха. Нямаше вече самолет, такси и странични шумове, освен обикновените градски — тупане на чаршаф, палене на кола, разговор между обедните пияници пред блока.

Днес щяха да си починат, а на следващия ден — да потърсят Спартак.