Диана Петрова
Ана (32)

32.

Прасето Гошко щеше да се прости с живота си по-рано. Обикновено прасета се купуваха през пролетта, когато едно малко тежеше 30 килограма, и се колеха по Коледа — когато то пълнееше до 150 килограма. Но този път роднините бяха решили да го заколят още есента. Внучето им, онова дребното, което ядеше мекици заедно с Дани сутринта, без малко не се удави през лятото. След като се върнаха от морето, то гледаше уплашено и подскачаше при всяко шумолене. Заведоха го да му леят куршум и жената им каза, че трябва да заколят добитък, за да поблагодарят на Бога за милостта му. Без никакви колебания бабата и дядото бяха решили да принесат в жертва Гошко. Така две седмици след посещението при селската врачка те поканиха роднини — както близки, така и далечни, на есенно прасе.

Мъжете, които се бяха събрали до една дървена маса, пиеха греяна ракия и се разприказваха. Занизаха се геройски раздумки за клани-недоклани прасета, които тичат из двора, а кръвта им ручи по земята, или преобръщат кочината си и всичко по пътя си. Някой разказа за случай, в който стопаните на еди-коя си къща решили да си спестят викането на Мутите. Тогава не улучили точно мястото, в което, ако се забиел ножът, прасето умирало веднага. Животното хукнало да се спасява и някой от по-смелите младежи грабнал вилата и я забил с всичка сила във врата му. Прасето продължило да квичи и да тича, докато накрая не измучало и не се проснало в двора. Оттогава тези хора винаги викали Мутия да свърши работата по убийството „елегантно“, както се изрази разказвачът.

Стопанката на Гошко не искаше да гледа как любимото й животно умира и разказваше на останалите колко се бе привързала към него. Мъжете я подиграваха, като я наричаха „депутатката“, защото чувствата й отговаряли много на евродирективата, според която прасето трябвало да бъде умъртвявано чрез упойка.

— Прасета не жалим, а хора — обобщи съпругът й. — В Брюксел прасета се жалят, хора — не.

Думите му бяха последвани от веселия смях на мъжете, а жена му смотолеви нещо и побърза да се скрие у дома. Предните няколко дни по обичай тя храни прасето с царевица, а последната нощ го остави без вечеря. Но често му говореше и го милваше, не само за да се сбогува с него, а за да го подготви за смъртта. С второто може би успя, доколкото беше възможно едно прасе да се подготви за смъртта си, защото Гошко не спа до късно през нощта, преди заколението си.

В клането на прасето се подготвяха да участват четирима души, главният от които беше Мутия. Единият мъж трябваше да държи задните крака на прасето, другият — единия от предните крака, трети — другия преден крак, като и тримата притискат животното в земята. Ролята на Мутия беше да го прободе в дясната страна на врата с шилото си. Понякога Мутия държеше паница, в която се отичаше кръвта, а друг път просто оставяше кръвта да се изтече по камънака.

Дани направи път на Мутия младши, както сториха и всички останали. Немият постави върху тенекиения покрив на кладенеца чантата с инструментите. Отвори я внимателно и избра средно голямо шило.

През това време останалите отвориха вратата на кочината. Квиченето на прасето, което усещаше накъде отиват работите, се чуваше около две минути. След това настъпи тишина. Мутия заби шилото си на точното място, без да остави животното да се мъчи.

Той измъкна шилото и го постави настрани. Изправи се и пое каната с виното с окървавените си ръце. Отпи голяма глътка и я подаде сред глъч, истории и майтапи. Дани не беше помръднал от мястото си до кладенеца, откъдето наблюдаваше целия ритуал. Той не откъсваше здравото си око от Мутия, сякаш следващият живот, който немият се канеше да отнеме, беше неговият.

Ана видя Дани едва когато мъжете се заемаха с пърленето на кожата. Тя се впусна да го дръпне, но се спря на метър от него. „Да се застреляш по изгрев-слънце“, помисли си отново. След това се обърна и се насочи към селската тоалетна в края на двора.