Диана Петрова
Ана (50)

50.

„Държах змия в буркан под леглото“, написа Мутия върху пожълтелите листи на стара тетрадка, която извади от единия си джоб.

— Не те ли видя баща ти? — попита плахо Дани, като изкълчи уста в опит да изрече думите така, че Мутия да може да ги разчете.

„Не. Не го хранех, но то растеше. Улових жаба и нея сложих в буркана. Тя се залепи за капачката. Змията само спеше. Минаха два месеца. Една вечер пуснах жабето.“ Мутия пишеше ли, пишеше — така все едно самият той беше писалката. На Дани му се стори, че тази история е много важна за него.

— Как се казваше? — попита Дани, който не можеше да дочака Мутия и четеше, докато той пишеше.

Мутия го изгледа отровно и остави писалката. Двамата станаха и продължиха пътя си. Вървяха, докато не стигнаха до рекичката. Там се разположиха, а Мутия извади от торбата си кренвирш. Хвърли го на кучето и започна да събува обущата си.

— С ръце ли ги ловиш?

Мутия помръдна устни, докато разчиташе думите на хлапето. След това кимна, извади отново тетрадката и нарисува въдица. На нея беше закачено листо. Мутия грабна пръчка, забучи едно листо на нея и я разклати. „Може би така се ловят жаби“, помисли си Дани и се усмихна. Беше му забавно с Мутия, той пишеше, рисуваше и четеше по устните му.

— Може и да си дресираш щъркел — каза Дани.

Двамата се разсмяха — от устата на Мутия се изсипаха нечленоразделни звуци. Това стресна Дани, но той успя да се окопити бързо.

Мутия събу галошите си. Дани се поколеба, но след малко започна да развързва маратонките си.