Диана Петрова
Ана (28)

28.

Дани следеше екшън филма безучастно. Не можеше да спре да мисли за мишките си, за които никой от родителите му не подозираше. Беше събирал от джобните си в продължение на две седмици, за да си ги купи. Марина му даде от своите събрани пари, за да доплатят заедно клетката. Трите мишки бяха малки колкото топчета за тенис, черно-бели, и по цели дни кръстосваха от единия край на клетката до другия. Двете деца не попитаха родителите си дали могат да ги гледат у дома. Отговорът им беше предварително ясен. Затова ги скриха на стълбището между четиринайсетия и петнайсетия етаж. Там, на спокойствие, можеха да сменят стърготините им, когато всички отидеха на работа. Преди да тръгнат за Плевен, Дани беше издебнал момент, в който Марина я нямаше. Тогава той отиде до клетката, отвори я и смени стърготините на мишките. Затвори вратичката грижливо и слезе пеша по стълбището. Асансьорът работеше, но той не се качи в него. По пътя надолу го връхлетяха мисли за слизането. То не можеше да се случва изведнъж — ставаше бавно, стълба по стълба. Нямаше начин да е било друго с родната му майка. Онази жена с перлените коси, неговата майчица — тя не беше изстинала към детето си изведнъж. Всеки ден, докато е бил в корема й, тя е изхладнявала бавно към него. Накрая го бе изгонила от топлото му място и сигурно го бе оставила при себе си още няколко дни. Не можеше да си я представи другояче — тя сигурно милееше за него тайно, защото никой не й позволяваше да го открие отново. Как иначе щеше да се въздържи да не му се обади? Напоследък Дани едва дочакваше утринта, за да изпрати родителите си на работа и да се върне отново при любимите си мишки. Беше се зарекъл да не ги изоставя, каквото и да се случваше. А сега направи точно това — нямаше избор, трябваше да замине с Ана към Плевен. Но той не спираше да ги обича и да мисли за тях. Сигурно и неговата майка, тази прекрасна жена, го обичаше, но не можеше да го открие. Дани си я представяше затворена на последния етаж в кула, пазена от зъл змей, който не й позволяваше да отгледа детето си. Много му харесваше да я фантазира по този начин. Животът му наистина беше като в приказка. Сигурно всяко дете би мечтало да е на негово място, но не и той. Да четеш приказките вечер под пухените завивки бе едно, а да живееш в приказка с непристъпна кула и змей, които отделят майка ти от теб — съвсем друго. За всеки случай това съвсем не беше забавно.

И все пак такива неща не преживяваха всички деца. Както и в приказките — лошотии се случваха на най-достойните и най-невинните. Може би за да станат герои, какъвто бе той — малкият Дани. Но не герой искаше да бъде той, а разказвач на собствената си приказка. Героите трябваше да изпълняват хрумванията на автора, да преминават през изпитания и да постигат всичко благодарение на себе си или съдбата. Това уморяваше Дани. Искаше да може да посочва с пръст към нещата и те да се променят веднага, както го умеят най-големите магьосници на планетата.

Така замислен Дани беше стигнал до първия етаж, а после беше излязъл през входа. Тогава две баби стояха на пейката, едната от тях — баба Маря. „Досадници — сигурно ще кажат на Марина.“ В главата му се запремятаха лъжа след лъжа, които трябваше да бъдат достатъчно достоверни пред онази малка глупачка, приятелката му, когато го попита къде са мишките. Сети се как малко преди пожара скришом бяха взели кофата с езерната риба, уловена от баща й. Той беше ходил чак до Боянското езеро, за да улови малките рибоци. Още не беше решил дали да ги изпържат, или да ги погледат известно време в празната от година колба. Дани и Марина измъкнаха кофата от банята, докато той пиеше бира с някой от пияниците пред блока. След това хвърлиха рибите в язовира, като си мислеха, че там езерните създания ще си живеят също толкова добре. Все пак това беше язовир Спартак. После цял ден празнуваха своята нова аура на спасители. Двамата пакостници, най-презрените от всички деца, идиотчетата на блока, носеха скрита добрина в сърцата си. В собствените си очи те бяха истински средновековни рицари. Не казаха на никого какво бяха извършили и тази тяхна тайна ги сближи още повече. Без ни най-малко да съжаляват за стореното, Марина стоически понесе побоя на баща си, а Дани — едноседмичното наказание да не играе на компютъра си — това, след като новината за откраднатата риба достигна от Марининото семейство до Ана. Двете майки се изпокараха и сега не си говореха. Но жертвата си струваше, така поне мислеха двамата приятели. Може би рибите бяха оживели и си плуваха безгрижно в новия си дом. А ако бяха умрели — какво. „По-добре да умреш в гьол, отколкото да те накълцат на парчета в мивката.“

Унесен в размислите си, Дани стигна отново до язовир Спартак с клетката в ръка. Този ден нямаше да се гордее с делото си така сладко, както преди няколко седмици. Седна на земята, отвори клетката и погали отново мишките. Целуна ги и грижливо ги затвори. След това ги метна с всичка сила във водата. Гледа как потъват, а после се обърна и се прибра. С всяка крачка към блока раменете му натежаваха все повече. Значи това било, мислеше си Дани, а всяка стъпка му дотежаваше все повече. Изпита съжаление към родната си майка и яд срещу съдбата си, многоглавия змей, който беше причинил раздялата им. Но едва сега, когато удави любимите си мишки, той за първи път се почувства толкова близо до онази, която го беше родила. Беше му мрачно и тягостно, но от днес нататък той можеше да направи всичко, всичко, каквото си поискаше. Да беше насред слънчевия многопът може би не беше чак толкова лошо. Можеше да поеме който път пожелае. Можеше и да не поема никакъв път. Достатъчно беше да има тази свобода.