Диана Петрова
Ана (9)

9.

Пънът беше обвит в паяжина така, че блестеше на слънцето — като сюрреалистичен предмет. Край него разхвърляни се полюшваха жълти цветя. Ана и Илия бяха седнали с гръб към камъка на пейка по пътя за Беглик Таш — древно светилище отпреди повече от 2000 години, открито едва наскоро. Предния ден бяха прекалили на плажа и днес единодушно бяха решили да си спестят морската баня. Ана се чудеше къде можеха да се разходят, но Илия вече си беше наумил да идат там. Преди време беше изчел няколко сайта с материали за тракийското светилище. Харесаха му тълкуванията за функциите на струпаните камъни и беше решил, че ако му се отдадеше възможност, непременно щеше да посети мястото. Затова поеха към Приморско и оттам по тесния път, който щеше да ги отведе над плажа в гористата местност. Паркираха при входа на гората, откъдето трябваше да походят километър до мястото.

Дани грабна една клечка и докосна паяжината. Ръката му потръпна. Той хвърли пръчката и започна да човърка нишките. Хващаше парчета от паяжината и ги хвърляше на земята. Когато оголи пъна, продължи да къса жълтите цветя край него. Илия, който разказваше прочетеното на Ана, чу пъхтенето му и се обърна към него. Скочи от пейката и се втурна да го спре. Когато го отдръпна, пред тях се отвори опустошеното пространство. Накъсани цветя и разпръснати паяжини.

— Хайде, отиваме на едно вълшебно място сега! — рече Илия и го поведе за ръката.

— Къде?

— Ще видиш. Едни много големи камъни, които са били изхвърлени от вулкан.

— И какво ще правим там?

— Ще ги разгледаме, има и къщичка на Баба Яга.

— Иха — отвори уста Дани. — Ще ме пуснете ли да вляза там?

— Да, разбира се — усмихна се Илия.

Когато пристигнаха на мястото, слънцето вече напичаше. Срещнаха други туристи, които ги предупредиха за змии, припичащи се на камъните. Това ни най-малко не уплаши Дани, но родителите му изостриха вниманието си. Гладкостта на заоблените камъни, тишината и цвърченето на щурци в тревите ги изведоха от злободневната градска шумотевица. Дори Дани се оглеждаше с отворена уста. Край пътеката се зададе малка група — двама мъже и слаба жена с квадратно лице. Тя не спираше да говори и когато приближиха, Ана и Илия можеха да чуват ясно гласа й:

— … тук е слънчевият часовник на траките. Някои смятат, че те са наредили камъните така, а други, че са били натрупани вертикално и съборени…

Мъжете кимаха и гледаха със сериозен вид, който веднага зарази и семейството. Илия се присламчи към групата и започна да задава въпроси, а Ана извади малкия си червен фотоапарат и защрака. След миг, когато се обърна, се огледа за Дани и не го видя. Започнаха да го викат, но той не се появяваше. Групата с импровизираната екскурзоводка се умълча за кратко, заоглежда се, а после услужливо се присъедини към търсенето. Накрая го откриха в пролуката между два огромни камъка. Той стоеше полуклекнал и гледаше напред, без да мърда. Ана усети, че нещо не е наред, и се свря в дупката. Хвана го и понечи да го изведе. Но той не искаше да помръдне.

— Какво има, слънчице? — попита тя.

— Искам да остана тук.

— Но, миличък… нека ти покажем и останалите интересни неща.

— Не.

— Хайде, нататък е истинска приказка! — Илия протегна ръка през пролуката.

Екскурзоводката се облегна на камъка и се усмихна.

— Това е утробата на Богинята-майка. Ето, вижте, двата камъка отстрани приличат на женски бедра. Горната част пък е с формата на змийска глава. Траките са вярвали, че богът жрец се е родил тук.

Ана и Илия се спогледаха.

— Дани, искаш ли да видиш стъпките на Богинята-майка? — попита екскурзоводката с услужлив вид.

Дани се извърна към нея и мълчаливо се запровира през пролуката.