Диана Петрова
Ана (101)

101.

Никога през живота си Ана не беше изпитвала такова облекчение, както сега, когато можеше да си почине. Но тя не беше предвидила шиенето. Перинеумът й беше разкъсан от напъните, а тя не трябваше да слиза от магарето. Оставиха я да лежи така, без да мърда, като дори й се стори, че я бяха забравили. Илия стоеше неотлъчно до нея и я галеше по челото. Сега очите му я гледаха по съвсем различен начин — нямаше упрек, нямаше ирония. Той беше вцепенен от случилото се, а сълзите му издаваха възхищение. Ана за миг се зачуди дали той би могъл да прави секс с нея, след като видя всичко това. Беше чувала как мъжете се отдръпвали от жените си, когато видели раждането на дете.

Притесненията й обаче бяха напразни, защото Илия за първи път видя жена си в пълната й сила и прелест. Той никога не беше ставал свидетел някой да полага толкова усилия заради друг или дори за самия себе си. С иронията и съмненията му беше свършено. От този ден нататък той щеше да се отнася по различен начин с нея. Сега любовта му придобиваше пълнеж. Ана не беше изкуствена кукла, не се преструваше. Ана можеше да бъде толкова много неща. Струваше му се, че досега не я бе познавал — цялата, възможностите й, чувствата й, многоликата й душевност. Слънчевият многопът. Жената чудо.

Ставаше й студено. Много студено. Зъбите й затракаха неконтролируемо. Ана продължаваше да стои разкрачена на магарето, само от време на време потръпваше от следващия бод. Даваше си сметка, че я шият, но неприятното усещане от допира с иглата беше нищо в сравнение с преживяното преди час. Краката й бяха вкочанясали от студ. Кръвта й продължаваше да изтича. След час или период, който й се стори няколко часа, най-сетне я пренесоха на носилка и я покриха. Илия не се отделяше от леглото й. Влязоха в стаята й и отново с усилието на две сестри се прехвърли на леглото си. Всичко я болеше и имаше чувството, че е седнала върху локва кръв. Но й беше леко на корема, който най-сетне се беше освободил от деветмесечната тежест да бъдеш божествена. Ана беше изпълнила предназначението си, беше станала жена. Ако умреше в точно този миг, нямаше да съжалява. Цялата й насъбрана модерност, двайсет и първи векова ъпдейтнатост, се беше изпарила за един ден. А я беше изхранвала години наред, беше вървяла по повелите на всеобщия феминизъм, беше се носела по течението. Беше спряла да вярва във всички тези „глупости“, каквито й се струваха сега стремежите на съвременничките й да живеят независим живот, да ходят на работа и да раждат късно, ако изобщо решаха да го направят.

Ана се радваше на блаженството си да стои неподвижно в леглото. Щеше да се наспи, да се наспи…

Но в този миг влезе дребна сестра с дебели ръце. Беше си сложила накитници. Ана я погледна в очакване.

— Давам ти още час почивка и започваме да пробваме детето да суче. Ти беше първескиня, нали?

— Да, раждам за първи път — усмихна се бледо Ана.

— Я да видя гърдите — рече сестрата.

Ана отметна завивката и с мъка надигна нощницата си. Сестрата я опипа и стисна силно едното й зърно. Ана се чу да изохква от неочакваната болка. Сестрата натисна втори път — първата капка кърма потече. Беше жълта.

— Давай и другата — рече делово сестрата и заобиколи леглото от другата страна.

Този път Ана беше подготвена и присви очи предварително.

— Спокойно, мила, няма страшно. То сега започва… — засмя се сестрата.

Лелята с накитниците. Ана едва се сдържа да не се разсмее, след като жената излезе. Но се присети, че можеше да я заболи. Коремът й се беше успокоил, но все още не искаше да се раздвижва.

Малко по-късно тя потъна в първата си дрямка. Сънува, че е в лодка и плува в синьо море. Водата беше чиста и се полюшваше тихо. Гласът на Лили я изтръгна насила от съня. Това бебе не само ревеше, то се дереше. Цялото свъсено и червено, то едва си поемаше дъх, за да заплаче отново.

Болка преряза сърцето й. Какво му беше на мъничето й? Не, това не беше съжаление, а ужас от отговорността — такава, каквато тя познаваше от осиновяването. Отговорност, която едва успяваше да издържи. Трябваше да се промени. Да бъде мила и добра, такава, каквато беше световната майка — ето тази отговорност й тежеше в допълнение към ужаса да се грижи за непознато бебе, което сама беше родила.

Ана едва успя да седне, придърпваше я и я болеше зашитото. Закрепи се на една страна и подхвана бебето. Беше толкова малко — като кукла.

Детето засмука зърното й сякаш го бе правило през целия си живот. Болка премина през яйчниците й. Издърпваше и издърпваше. Сладка болка.

Докато Лили пиеше мляко, гълташе шумно с видимо удоволствие. Ана си забрани да го мисли, но изпита сексуално удоволствие от кърменето. Другата й гърда беше като подут балон — как й се искаше да я подаде на малката главичка. Зърното я сърбеше и беше набъбнало до пръсване. Да го захапе, да го захапе възможно най-скоро. След като кърменето продължи повече от половин час, Ана се почувства изтощена. Отдолу й се изхлузи локва кръв. Искаше да стане и да се измие, но бебето спеше в скута й и тя не смееше да го пробуди. Прекараха известно време така, а после внимателно постави бебето в количката — количка, която приличаше на онези в супермаркетите, само че с дюшек.

Стана и се запъти бавно към тоалетната. Не беше с бикини. Бяха й сложили само лигнин. Придвижването й се затрудняваше и от факта, че ходеше с хлъзгави чехли. Вдигна нощницата си и приклекна над гърнето. Трябваше да изпразни червата си — поне такива бяха инструкциите. Как щеше да се напъне — то беше все едно сама разкъсваше шевовете си.

За нейно най-голямо учудване успя. Когато се опита да се избърше, видя нещо да се подава от вагината й. Без да мисли, се опита да го прибере обратно. След това обаче започна да го издърпва, издърпва… докато не извади съсирек, подобен на черво, дълъг около петдесет сантиметра. Пусна душа във вип банята — радваше се, че е сама. Илия специално беше предплатил за тази услуга в болницата. Изми се, сложи си чисто парче лигнин, който стоеше натрупан като мини чисти хавлийки върху шкафчето. След това се върна отново в стаята. Лили спеше кротко. Струйка мляко беше потекла от едната страна на устата й.

Ана се настани в леглото, усмихна се и затвори очи. Отново започна да потъва в хилядите пластове на полусънието си. Надолу, надолу, там в най-дълбокото синьо. Отново плач, примесен с хълцане и задавяне. Това човече бе една педя, а хълцаше и се оригваше като голям човек. Ана отново се опита да стане. Матката й контрахира, гърдите й се напълниха с коластра и станаха болезнени. Не можеше да седне заради шевовете. Болката вече не беше облекчаваща, нито драматична. Сега само досадничеше.

Самата мисъл за това я успокояваше. Значи нещата поемаха в познатото русло. Руслото на безименната скука, към която Ана сега нямаше нищо против. Тя нека бе родила, пък нека ежедневието й бъдеше скучно. Малките маркери на женския успех бяха две капки жълто мляко, бебешка уста и локва кръв между краката.