Диана Петрова
Ана (89)

89.

От няколко дни Дани не спираше да гледа фокуси по една от кабелните програми на телевизията. Разкриваха дългогодишни тайни на някои традиционни фокуси. Дани се беше втренчил в телевизора и не отместваше поглед оттам.

— Фокус-мокус-барбарокус! — викаше той в кухнята.

— Харесват ти, нали, скъпи? — разсеяно питаше Ана.

— Искам да стана фокусник! Ето това искам!

— Защо не… можеш да станеш каквото си поискаш.

— И разбойник ли?! — погледна я той изпитателно.

— Е, ако станеш разбойник, много ще ме натъжиш. По-добре фокусник.

— Все ти е едно. Мислиш само за глупавото бебе — тросна се Дани.

— Не говори така, миличък, това ще е твоята сестричка. Ти трябва да я обичаш. Някой ден ще останете само двамата… когато ние се загубим — Ана въздишаше като пенсионерка.

— Ами ако аз се загубя?! Като зайчето в шапката на фокусника…

— В цилиндъра — поправи го Ана. — Ти няма да се губиш, защото те обичаме.

— Брей, ти ще ми кажеш.

— А кой, Дани, кой да ти каже?

Скипър се премести неуверено.

— Ако наистина ме обичаш… направи така, че да стана ученик на Ненчо.

— Ненчо?! — това име стресна Ана. — Ама ти сериозно ли?!

— Сериозно. Искам да стана фокусник.

— Но, скъпи, той е известен актьор и сигурно много деца искат да го срещнат. Как ще ни обърне внимание?

— Нали казваше, че ме обичаш… — обърна долната си устна Дани, като се преструваше на сърдит.

Дани наистина искаше да се научи да прави фокуси. Беше се захванал за това внезапно желание, което го обладаваше от няколко дни, като последен пристан за спасение от клаустрофобичната ситуация, в която се намираше. Представяше си се като велик едноок магьосник, който забавлява публиката. Едва му беше хрумнала тази идея, и той вече копнееше да започне уроците по фокусничество възможно по-бързо. Ако имаше магическата пръчка на фокусника, с която можеше да променя събитията от живота си… първото, което щеше да стори, беше бебето да изчезне. В детското му съзнание не се очертаваше по-голяма заплаха за света му. Беше намерил новата си майка, а ето че можеше да я загуби. Въпреки многобройните й уверения, той виждаше отсега как я променя това неродено бебе. Тя му пееше, галеше го, разхождаше го, приспиваше го така, както, струваше му се, никога не беше правила с него. Дани едва понасяше това, което се случваше. Искаше да се срещне отново с Мутия, единствения му приятел. Да поработят заедно по къщите, да си направят пикник. Защо Мутия не беше баща му? А кой знае — може и да беше. Можеше да има братя и сестри, за които не подозираше. Можеше дори да се ожени за сестра си и да разбере за това едва когато им се родят уроди. Но напоследък никой нямаше време и желание да му обръща внимание. А едно дете в първи клас определено имаше нужда от това. И Илия, и Ана бяха потънали в някакви свои проблеми и без да усещат какво се случва в душата на сина им, се занимаваха единствено със собствените си чувства.

Но фокусите можеше да променят живота му! Трябваше на всяка цена да се научи как се правят…

— Ще му напишем писмо — рече Дани след кратка пауза. — И ти ще ми помогнеш.

— Брей, господинчо, какви са тези заповеди… — изуми се Ана от тона му.

— Или ще ми помогнеш, или ще убия бебето.

— Хм… не говори така, миличък.

— Не съм миличък, а Даниел. И дори не съм ти син — изкрещя извън себе си Дани, който не успя да понесе снизхоздителния й тон.

— Добре, добре — уплаши се Ана. — Хайде, ще напишем заедно това писмо. Ела…

Окото на Дани сякаш омекна. Може би нямаше да я наръга в корема с шиш, както правеха с Мутия, когато колеха. Само дето това бебе й беше взело акъла.