Диана Петрова
Ана (90)

90.

„Здравейте, господин Илчев,

Пише ви майката на едно осиновено дете. Даниел мечтае да стане фокусник.

Предполагам, получавате стотици писма, в които всички възхваляват изкуството ви и изявяват желание да се срещнат с вас. Аз се обръщам към вас като към родител.

Детето ми пострада тежко при един инцидент в зоологическата градина и сега е с едно око. Наскоро забременях и ми се струва, че тези две събития му се отразиха много неблагоприятно. Притеснявам се много за него и искам да направя нещо, за да му помогна да сбъдне мечтата си с ваша помощ. Тогава той може би отново ще бъде същият.

Предполагам, че нямате време за такива като нас, и едва ли бих си позволила да ви моля за подобно нещо, ако наистина вие не бяхте единствената надежда за Дани.

Даниел гледа телевизия и шоуто, в което разкриват големите фокуси, откакто е започнало, и не прави нищо друго. Ще станете ли негов учител?

Моля ви от все сърце да му помогнете! Ще се реванширам, както пожелаете. Вярвам, че ще ми отговорите.

С уважение,

Ана Матева“

Ана написа писмото на един дъх и когато го прочете на глас, сама се учуди колко отчаяно звучеше. Даде си сметка, че не смята нещата за толкова трагични и Ненчо далеч не беше единствената им надежда. Но призоваваше към човечност, защото усещаше, че това бе най-прекият път. Да, Ненчо щеше да откликне на писмото й — в това беше сигурна.

Побиха я тръпки от студената премереност, с която извърши това. Сякаш разфасоваше месо. Радваше се на хладнокръвието си, защото усещаше, че след раждането на бебето щеше да загуби Дани, ако не направеше нещо за него. Питаше се кое от двете си деца би обичала повече. Тръсна глава, за да отпъди всяка възможност за отговор. Не искаше да мисли за това… Втурна се към банята, надвеси се над гърнето и повърна.

Ана прекара остатъка от деня в леглото — спеше или поглеждаше с едно око към телевизора. Страхуваше се от мислите си, сякаш те бяха отровни и можеха да навредят на детето, което носеше в корема си. Не биваше да им се отдава, поне докато не роди.