Диана Петрова
Ана (12)

12.

В нишата зад мазетата, от външната страна на блок 258, имаше малко общо помещение, обрасло с бурени около входа си. Отвътре се виждаха начупени стъкла, изхвърлени дрехи и вонеше на пикня. Стаичката не се виждаше откъм пътя и беше не по-голяма от 4–5 квадрата.

Спартак, около петдесетгодишен местен пияница, изгонен от съпругата си, се прибираше понякога там, когато го изхвърлеха от кръчмата. Слаб, с блеснали очи, по които се втвърдяваха гурли, той плашеше децата от блока и привличаше любопитството им.

— Хей, Спартак-дъртак — чу се писклив детски глас и последващо кикотене.

Децата бързо се разбягаха — в случай че Спартак придобиеше суперсила на анимационен герой и ги настигнеше.

— Спартак ще пали огън! — рече Дани.

— Откъде знаеш? — попита Марина, която беше толкова набита, че приличаше на момче в момичешки дрехи.

— Еми, събира пръчки!

— Хайде да викнем полиция!

— Няма да ни повярват — рече Дани със съжаление.

През това време Спартак се клатушкаше из тревите зад блока и събираше клони. Празното от дълги години пространство беше продадено на „Дидира“ — фирма за изработка на алуминиеви профили, която се разрастваше с всяко изминало лято. Хората от блоковете събираха подписи, за да спрат дейността й, тъй като ги притесняваха двата пушещи комина и звънците, пронизващи крехката тишина рано сутрин. За да омилостиви кварталците си, собственикът изчисти изоставената полянка, която го разделяше от блок 258, и посади десетина дръвчета. Работниците от фирмата се грижеха за тях, но смятаха усилията си за напразни, тъй като Спартак използваше клоните от дърветата за огрев през дългите ледовити зимни нощи.

До постоянно разширяващите се помещения на „Дидира“ зееше огромна дупка, запълнена с подпочвена вода. Преди години строителна компания издълба изкоп за полагане на основите на нова кооперация, но попаднаха на подпочвена река и внезапно работата секна. Дъждовете допълнително пълнеха изкопа, докато накрая той заприлича на огромен гьол, или както бабите пред блока го наричаха: „язовир“.

Скоро една съседка от третия етаж, която пиеше не по-малко от Спартак, забеляза огъня, който беше запалил. Викна колкото й глас държи, но не получи друго внимание освен неговото. Кварталът беше безлюден. Както винаги в работни дни, след 10 часа сутрин там имаше само деца, просяци и работници от фирмата. След като сигналът й остана без отзвук, тя пламна от възмущение:

— Ей, идиот! Ше ни запалиш, бе!

Спартак погледна към нея и продължи да чупи клони от едно дърво на поляната. Пияната жена промърмори нещо и се скри вътре.

Лумна огън. Съчките пращяха, топлината се качи до прозорците на първия етаж, а пушекът се разстла из цялата околност. Спартак протегна съсухрените си ръце към топлото и затананика пиянска песен. След около половин час огънят се разгоря и обхвана дървото наблизо. В този миг многочленното китайско семейство, което се беше заселило в четиристайния апартамент на петия етаж, тъкмо се връщаше с буса си от близкия пазар „Илиянци“, където работеше. Щом видяха облаците дим, стелещи се от задната част на блока, малки и големи китайци изпъплиха от колата и се развикаха на собствения си език.

Докато пристигне пожарната, огънят беше обхванал първия етаж от блока, поляната, част от фабриката на „Дидира“, и бе стигнал до гьола. По-късно в новините по телевизията пожарникар, участвал в операцията, заяви: „Ако не беше този трап, щеше да пламне и съседният блок.“.

Жената от третия етаж, на която никой не вярваше, разправяше, че видяла Спартак да гори като факла. Още на следващия ден чуденка номер едно сред обитателите на блока бе дали той беше оцелял.

Клошарят се появи отново след седмица, когато го изписали от болницата, защото не бил здравноосигурен. Дясната му страна беше силно зачервена. Беше с нови дрехи и именно това беше поводът обитателите на блока, особено пенсионерите, да зажужат като кошер.

— Трябва да се направи нещо! — викна единият от пенсионерите.

— Полицията, социалните трябва да се заемат с тая работа — рече господин Всезнайко, както го наричаха съседите. Имаше поверие, че който го срещнеше сутрин в асансьора, бе обречен на безкъсметен ден.

— То туй държава ли е, бе, живи ше ни изгорят и няма кой да ги спре.

Точно в този момент се зададе Спартак, който се влачеше с новите си дрехи към задната част на блока. И тримата пенсионери се развикаха един през друг:

— Ей, мамицата ти пиянска! Подпали ни, бе!

— Махай се оттук, че такъв бой ша ти хвърлим… Жив ще те изгорим, да знаеш! — крещеше извън себе си единият.

Спартак знаеше, че заканите на пенсионерите не го заплашват с нищо. Старците бяха винаги сърдити на държавата, на съседите, на общината, на времето, на дечурлигата. Немотията ги беше озверила и затъпила така, че ако човек ги слушаше известно време, се научаваше да предсказва бъдещите им реплики. Никой от тях обаче нямаше смелост да предприеме каквото и да било. Те само вдигаха гюрултия и препращаха младите да се справят.

След като няколко седмици упорито се възмущаваха от Спартак, постепенно гневът им се превърна в досадно мърморене. Просякът продължи да живее в малката стаичка на гърба на блока, но след случая не палеше огън.

— Ще построя езеро с рибки тук — рече веднъж Спартак на децата, които се катереха по изкъртената пързалка пред блока.

— Да бе, ще построиш и космическа станция! — захили се Дани.

— Или дамски салон — размечта се Марина.

— Зад вашия блок ше построя езеро с рибки — провлече отново той и от устата му изригна мощна струя повърня. Беше изпил повече, отколкото можеше да поеме.

Последва го смехът на децата, които запушиха носовете си и се скриха във входа.

Едва месец по-късно около изоставения строеж се размърдаха работници. Оживлението им се пренесе единствено върху Спартак. За него сега „язовирът“ бе символ на спасението. Хората често виждаха, че се върти там. Пазачът на строежа беше свикнал с прошляка, който единствен разведряваше еднообразното му ежедневие. Разправял му, че някой ден щял да изгради язовир на това място и да го напълни с риби — защото тук се спасил за новия си живот. Срещу еднократната такса от бутилка ракия той реши, че ще позволи на господин Просяка да влиза в границите на обекта. „Светът е пълен с откачалки, важното е, че тази носи ракия!“, казваше пазачът на пияниците пред блока.