Диана Петрова
Ана (25)

25.

Илия беше тръгнал за работа и й беше оставил бележка. Ана захвърли чантата на дивана и я прочете:

„Заведох Дани на училище. Ще го вземе съседката. Надявам се, че си добре.“

Беше й звънял над двайсет пъти, сякаш предчувстваше какво се беше случило.

„А можеше просто да излезе и да ме потърси“, помисли си. „Но може би вече е свикнал, кой знае…“ Тя прекара по-голямата част от деня в банята и пред огледалото. Прави си прически и обезкосмява краката си. След това се лакира и легна на дивана. Илия я намери заспала така едва привечер. Изпрати Дани в детската стая и се приближи до нея.

— Къде беше? — попита той, без да я докосва.

— Навън — отговори Ана и се усмихна едва доловимо.

— С-с-случи ли се нещо? З-з-защо не се обади отново? — избухна той.

— Да, случи се.

— Какво?

Ана стана и отиде в другата стая. Илия я последва.

— О-о-обличаш се като курва, не се прибираш по цели нощи. Само аз-ссс се занимавам с Дани… Какво, по дяволите?

— Казвам се Ана — обърна се рязко тя към него, а в очите й светна стъклен отблясък. След това сниши глас. — Обръщай се към мен по име.

Илия я хвана за лакътя и я раздруса. Ана се изхлузи, надяна чехлите в коридора и изхвърча навън. Илия я настигна бос пред асансьора.

— Т-т-този път няма да избягаш. Или ще говориш с мен, или ще подам м-м-молба за развод — стисна зъби той.

Ана се разплака и го прегърна. Отпусна се в прегръдките му и той я внесе у дома.

— Моля те, не ме разпитвай — рече тя и се смали още повече в ръцете му.

Илия я постави на леглото като скъпоценно украшение, зави я и легна до нея.

— Какво ще правим? — прошепна й.

Ана изпита смесица от съжаление и отвращение към него. Плачеха и двамата, връщаха се към предишното си заедно. Навикът им да споделят бездетието си беше по-силен от слънчевите лъчи, които ги озаряваха. Стана й тъжно и Ана се сви върху гърдите му. Тогава Дани се покатери при тях и също ги прегърна. Ана остави сълзите си да потекат, без да ги бърше. Нямаше да го прави повече. Не дължеше нищо никому, дори на Дани, който и без това щеше да има ужасна съдба, ако не го бяха осиновили. Беше решила да се издължи на себе си. Щеше да прави всичко, което й хрумне — всъщност тя отдавна го правеше. За първи път от години Ана посрещна спокойно съня.