Диана Петрова
Ана (33)

33.

Баща й също се беше присъединил към мъжете. Той често вземаше думата и разказваше кратки истории с прасета и напивания. Мъжете се тресяха от смях на разказите му и премятаха каната с виното от уста на уста.

Ана обичаше баща си така както бебето обича млякото. През годините тя се беше опитвала да се доближи до него, да открехне сърцето му и да се настани вътре, но той не я допусна до себе си. Като дете усещаше бащинската му любов такава, каквато я желаеше, единствено сутрин, когато той си мислеше, че момичето му спи. Идваше да я събуди и я погалваше няколко пъти по челото. Щом усетеше, че се размърдва, ставаше рязко и започваше да нарежда командите си. След това отиваше в другата стая и продължаваше да говори на майка й.

Винаги я беше бранел, нея, дъщеря му, от опасностите на външния свят, смело до романтичност. Никой не смееше да я удари или да се държи недостойно с нея, освен ако тя не го пожелаеше. Преди години Ана дори оправдаваше неспособността си да общува, като мислеше, че рядко някой щеше да пожелае да усложни живота си с момиче на подобен баща. Но колкото повече порастваше, толкова повече Ана се отдалечаваше от възможността да изпита нежността му. Тази стена, която той градеше между себе си и външния свят, се издигаше както отвън, така и отвътре. Ана не можеше да си представи човек, който всеки ден се бореше за храната, облеклото и дома им, същевременно да играе на криеница, да й щипе бузите и да надува балони. Една детска игра заплашваше да срине укрепленията му. Когато Ана порасна, започна да приема тази стена не като нещо, създадено да я защити, а като нещо, което той беше създал, за да защити най-вече себе си. Тя не познаваше войската, срещу която баща й се бореше. Най-вероятно дори нямаше такава. Врагът обикновено се случваше да бъде един, но въображението му лесно го размножаваше. Това я натъжаваше, защото Ана знаеше, че нито баща й, нито тя можеха да се преборят с подобен противник.

Няколко години тя се обличаше с всевъзможни парцали, носеше косата си немита, а вместо сандали навличаше кубинки — такава беше модата тогава, но Ана се чувстваше удобно в тази мода. После постепенно в облеклото й започнаха да се прокрадват и свежи цветове — някоя червена гривна или цветни чорапи. Тъгата нямаше да си отиде лесно, но можеше да се посее другаде. Ана имаше нужда от своите бастуни. Ако не се подпираше на един, тя мигновено се прехвърляше на друг. Така копнежът по любовта на баща й неусетно се превърна в копнеж по любовта на дете. То можеше да й дари онази нежност, за която копнееше.

Но цената. Досадната мисъл, че всяко нещо си има цена, не спираше да я преследва. Една такава любов не можеше да завършва щастливо. Поне на това я бяха научили преживяванията с баща й. Още в самото зараждане на копнежите й по дете се знаеше, че щеше да се случи нещо толкова ужасно като някой любим човек да умре. Ана настръхваше при тази мисъл, без да успява да я изгони. Предчувствието, че нещо лошо щеше да се случи, я преследваше насън и наяве. Но едновременно с това тя изпитваше и удоволствие — онова мазохистично доволство, че и с нея, като с всички останали, най-сетне се случваха истински неща — извън крепостта на баща й. Най-големият й кошмар не беше, че нещо лошо щеше да се случи, а че можеше да не се случи и нищо. Хората се раждаха, работеха и умираха като въшки. Можеше дълбочината на живота им да останеше невидима за нейните очи, възможно беше и да се случваха неща всекиму, без тя да беше способна да ги види. Ако имаше нещо, което да я уморява най-много, то не бяха неприятните случки, а времето, през което трябваше да се насилва случването на каквото и да било. Смяташе, че въображението й може да изчерпи всички възможни гадости, които биха могли да я съпътстват. Това представляваше и единствения й ход срещу несигурността — предвиждаше най-лошото и очакваше животът й да поднася по-малко лоши събития. И все пак ничие въображение не можеше да се мери с това на съдбата. За Ана, която не беше губила любим човек, по-страшно от това той да умре й се струваше само едно — да не се роди изобщо.