Диана Петрова
Ана (100)

100.

В болницата всички се движеха забавено. Казаха й да изчака пред кабинета, а пет минути по-късно пристигна задъхан и Илия.

— Как си, мила?

— Добре, щом си тук.

— Боли ли те? — целуна я Илия.

— Не точно, по-скоро ме присвива.

— Защо чакаш, хайде да влизаме…

— Така ми казаха, има друга жена вътре.

— Но к-как така? Раждането може би започва…

— Успокой се. Достатъчно се тревожа самата аз.

Илия щеше да присъства на раждането на дъщерята на Мутия, сега неговата дъщеря. Бяха решили да се възползват от програмата за присъствие на бащи. Ана беше избрала този модел на раждане не само защото имаше нужда да държи ръката на съпруга си, докато животът й беше в опасност… струваше й се, че ако не го прави, може да си остане там. Тя искаше да го подготви за бащинството от самото му начало по най-простия начин, като го маркира. „Ти си бащата, Илия, защото те допускам да бъдеш до мен по време на раждането на нашата дъщеря, по време на моето прераждане, по време на моето влизане в гроба с един крак. Ти си най-близкият ми човек, ти си човекът, когото обичам.“

Вратата, около чиято дръжка се виждаха отпечатъци от пръсти, внезапно се отвори и една носилка се показа напред. Направляваше я дребна сестра, която не спираше да повтаря: „Спокойно. Спокойно.“ Бледа жена, която се губеше между още по-белите чаршафи, гледаше с жален поглед, а зъбите й тракаха. Ана мразеше тази дума „спокойно“. Тя почти винаги означаваше само едно — че страхът е основателен. В този миг й се прииска да беше като розовите кукли, на които мълчаливо се възхищаваше. Колко по-лесно беше да си глупава, руса и розова! Раждането щеше да бъде само един кошмар, след който те очакваха поредица корекции на тялото. А за Ана то беше толкова много и толкова различни неща — то беше нов свят, беше адът и раят на нейното женско. То беше всичко, към което се беше стремила през целия си съзнателен и несъзнателен живот — то беше началото и краят, и много повече от това. То беше средата.

Ана затвори очи. Толкова много звезди имаше по нощното небе на клепачите й. Тихо и чисто време. Спряло в бързия си бяг. Избягало от всеки покой. Тя беше светът и светът беше самата тя. Може би така се бе чувствал Бог, когато бе създавал земята и хората. Всичко зависеше от нея, но поради непреодолимата й страст да сътворява, всичко също така не зависеше от нея. Никой не смяташе за отговорно бебето, което се раждаше. То просто не можеше да не го направи, да не се сътвори. Бебе раждаше бебе — ето това беше Ана сега.

Здравата ръка на дребната сестра я измъкна от унеса й.

— Хайде, влизайте.

Ана се надигна мъчно. Влезе. Даваше си сметка, че прилича на ходещ слон, особено с анцуга, с който беше дошла. Гърдите й бяха подути, сякаш всеки момент от тях щеше да покапе кърма, лицето й — като бухнала поничка, коремът й — като платноходка. Казваха, че бременните били красиви. Лицето им било одухотворено, то носело белега на бебешката душа, която помещавали, но… „Това“, допълни си Ана, „докато настъпеше мигът на раждане“.

— Имате два сантиметра разкритие. Раждането започва, но има много време…

— Ч-ч-ч-чу ли, м-м-мила! — заекна Илия, който целият гореше.

Болката му се смесваше с радостта от предстоящото бащинство. Чувстваше се така, сякаш най-сетне бе постигнал непостижимото — Ана бе щастлива, макар той да не можеше да сподели радостта й напълно. Искаше да се освободи, да се отдаде на веселие или тревога от предстоящото, но нещо го спираше — той не биваше да очаква с такова вълнение чуждото дете. Кой беше той? Безплодният съпруг.

— Ще ви отведем в предродилна зала — не се безпокойте. Тя е ВИП. Нали таткото ще присъства на раждането? — така пише в картона ви.

— Да-да — едва сега продума Ана с влажни очи.

— Всичко ще бъде наред — усмихна й се топло сестрата. Ана не беше очаквала отношение от нея. Едно време воините се бореха сами.

Тя добре знаеше колко неучтиви и забързани и колко малко са сестрите — онези, които трябваше не само да помагат на лекаря, но и да казват по някоя и друга успокоителна дума. Разбира се, това може би далеч не се включваше в регламента на задълженията им, но колко по-лесно и хубаво би било, ако можеха, ако заплатите и вътрешното им разположение позволяваха… да мислят за работата си не като за тежест, а като призвание.

Илия я подхвана за кръста и двамата запристъпваха бавно, като следваха указанията на сестрата. Ана трябваше да се разхожда колкото може повече, за да ускори и улесни раждането. Не беше поръчвала епидурална упойка. Искаше да изпита болката, искаше всичко да бъде естествено, човешко; такова, каквото бе било при нейните баби. Никоя от познатите й нямаше да си го причини, но Ана имаше нужда по този начин повторно да легитимира своята женственост. Сякаш ако не болеше, ако не крещеше и ако не се изтощеше, тя щеше да престане да бъде жена.

Контракциите се учестяваха. Вместо на половин час, вече се случваха на около двайсет минути и бяха по-силни. Свиване, изтръпване… а скоро и болка. Какво ли чувстваше малкото човече, свито вътре в нея? Майка му, неговата вселена, го изгонваше. То не знаеше какво се случва, къде отива, дали ще оживее. Апогей на безпомощността. Както го беше хранила досега, така би могла да го задуши. Би могла да убие и двама им и всичко да иде по дяволите. Сега, когато Ана беше в най-безсилното си положение, тя се чувстваше най-могъща. Олимп! Митът за Олимп трябва да беше измислен от родилка.

Докато ги изпращаше към предродилната зала, сестрата я предупреди, че когато разкритието се увеличи до седем сантиметра, ще изпратят човек да й направи клизма. Ана трябваше да прекрати приема на всякаква храна и да ограничи водата.

Мутия, който разтваряше утробата на свинята. Режеше с ножа и вадеше вътрешности. Миеше кожата на прасето и я остъргваше. Ето това очакваше Ана. От този миг нататък само присъствието на Илия щеше да я връща обратно към човешкото. Всичко, което трябваше да се случи по време на раждането, щеше да й се стори неромантично, нехуманно, мъчително и гнусно. В раждането за нея нямаше нищо човешко. Тя беше животно, което раждаше друго животно. Отново се присети за гнуса, който изпита, когато разбра как се правели бебетата. Зарадва се, че още тогава не беше научила как се раждаха.

Сухота на устата, засилваща се болка, все по-напрегнато очакване. Болнични лампи. Периодични прегледи на лекаря. Засичане честотата на контракциите. Така преминаха цели десет часа.

Болката от една контракция започваше да се слива с болката от идещата. Колкото повече времето напредваше, толкова повече сили й трябваха, а те я напускаха ли, напускаха. Сестрите и лекарите се опитваха да облекчат предродилния процес. Илия също. Самата Ана също си повтаряше, че днес е денят, когато ще види първата си рожба, очаквана толкова дълги години. Но нищо не беше в състояние да завоалира или да заличи истинската природа на раждането. Болка на границите на поносимостта. Идеше й да грачи. Идеше й да се застреля, само и само да свърши по-бързо. Все повече мислеше за епидуралната упойка, която упорито отказваше допреди. Дали не беше късно вече? По дяволите бабите и прабабите — не искаше повече да я боли.

Погледна навън — всичко тънеше в непрогледен мрак. Само листата на дървото се поклащаха от вятъра. Болничните лампи се отразяваха в стъклото. Стъргалото в корема й я прерязваше. Илия се беше превърнал в част от интериора. Той я гледаше ужасено, сякаш сам преживяваше болките й. Как щеше да напъха члена си там, откъдето сега трябваше да излезе детето на Мутия?

Срамът от излагане на вагината на показ идеше от факта, че отделителните и половите органи бяха слети в едно. Там, откъдето отделяше ненужното, беше концентрирана същината на човешкото бъдеще. Човекът — ненужен по рождение, се раждаше през не/нужника на не/нужната жена. Сега не му беше времето за поетически еквилибристики, но като че ли точно в тези моменти на Ана най-много й се философстваше. Без да говори, тя искаше да синтезира цялото си познание за живота и смъртта в няколко думи. Най-големите събития в живота й не изискваха думи, не изискваха нищо. Само да ги преживееше. Ето защо тя, като повечето хора, обичаше големите си моменти. Най-удобно и най-сладко бе просто да беше там. Без да му мисли и без да не му мисли. Капка вода в океана — това беше състоянието, към което се стремяха всички смъртници и от което излизаха всички раждащи се. Родилката първескиня, която стоеше по средата между раждането и смъртта и преживяваше и двете едновременно. Тя раждаше чужд живот, прераждаше себе си, може би минавайки отново през спомена за собственото си раждане, и стъпваше в гроба, откъдето можеше да излезе, а може би не. За това тя щеше да плати завинаги с красотата си, завинаги с младостта си, завинаги със свободата си. Да бъде богиня не беше лесна работа за човек. Бог беше дал на жената само ден да бъде такава.

— Разтвори добре така — рече й сестрата, която започна да наглася маркучите за клизмата, докато Ана с разкривена физиономия и стараейки се да не пъшка, се качи на магарето.

Мургавата сестра разопакова ново бръснарско ножче, намокри влагалището й с хладка вода и се зае да я бръсне. Стържеше я като прасе — „като Мутия“, припомни си Ана отново. Но стъргането не беше нищо. Ана се чувстваше като балон отдолу. Представяше си как влагалището й изглежда подуто като сладкиш. Слуз и кървища излизаха от него. Хемороидът, който й се беше образувал през последните месеци вероятно заради хроничния запек по време на бременността, сега я щипеше и беше цъфнал като роза отдолу. Днес Ана показа влагалището си на толкова много хора, сякаш то беше забележителността на деня.

Така й липсваше домът в този момент, ако щеш и работата с глупавите й колежки, които цвърчаха като кошер пчели. Коремът й се поду още повече от впръсканата течност за клизмата. Идеше следващото страшилище. Трябваше да посети тоалетната и да изсипе лайняната каша от стомаха си в чистото гърне. Ана едва се надигна. Тук нямаше да пуснат Илия. Татковците бяха само за веселата част — онази с пукането на кръвоносни съдове по лицето, крясъците и олигьосаната глава на бебето, което излизаше през влагалището й.

Повдигаше й се. Искаше да повърне и да легне в тази тоалетна, за да се събуди, когато всичко бе свършило. Сра в продължение на половин час, докато не я извикаха да излиза и да върви да се измие. Когато отново легна на магарето за проверка, от Ана не беше останало много.

— Хайде, момичето ми. Система и ще си готова. Давайте носилка — нареди мургавелката, която се стресна от нещо.

Закараха Ана в залата за изгонване на бебета. Ето тук се появи Илия. За миг на Ана й се привидя, че това е Дани, пораснал и възмъжал — с тази болнична шапка и найлони за обувките, той изглеждаше досущ като фокусник. Изведнъж й светна. Щом таткото отново бе тук, значи минаваше към последния етап.

Лекарят се появи изневиделица, а след него и десетина студенти — все дошли, за да разгледат вагината й. Събитието на деня! Човешкото все повече се отдалечаваше.

— Сега. Искам от теб да събереш всичките си сили и да ме С-Л-У-Ш-А-Ш! Ако не изпълняваш каквото ти казвам, ще трябва да те шием без упойка, а това ще боли. Ще усещаш, че искаш да се напънеш така, все едно ти се ака. Преди това ще пукнем мехура ти, след което започва същинското раждане. Всичко ще е наред. Само дишай дълбоко и си отваряй ушите.

Думата „ака“ предизвика у Ана пристъп на паника. Ами ако осереше горкия доктор! Внезапно, докато лежеше разкекерена и обръсната пред десетима студенти, лекаря, две сестри и Илия, Ана пламна от срам, след което се ядоса веднага. Сега не му беше моментът да я зяпат всички. Ако щеше да осира гинеколога, нека останеха само двамата. Докато й говореше, му подадоха дълга игла и я боднаха някъде отдолу. Вътрешните и външните й срамни устни бяха изтръпнали до такава степен, че тя не усещаше нищо. Бухнал сладкиш вместо влагалище. Чу се „Пльок!“ и тя усети как от вътрешностите й се изсипа вода.

— Та-ка. Мехурът е пукнат. А сега дишай. Щом преброя до три, напъваш, ама напъваш с всички сили, все едно се опитваш да се изсереш.

„Изсереш“. Значи раждането беше близо. Както се беше разтревожила, Ана сега се поуспокои, сякаш тази дума упражни вълшебен ефект върху нея.

— Едно, две, три, на-пъвай — натърти лекарят.

Ана пое дъх. Въздухът в бузите й беше молитва. След като беше отчаяна толкова дълги години, след като спа с чужд мъж, след като извърши толкова мръсотии, че сама се срамуваше да се гледа в огледалото, тя за първи път през живота си видя изкупителната светлина на майчинството. Светостта на издутите бузи. Тя, която влизаше в ада доброволно, за да даде живот на това дете, за да стане жена — тя беше животно, но бе и светица. Никога повече след този ден Ана нямаше да се мрази. Сега щеше да изкупи всяка гадост, която й се беше случила и която беше извършила през живота си.

В раждането, както щеше да отбележи по-късно, нямаше нищо красиво. Там, на магарето, тя не бе нищо освен магаре. Инструмент, коридор, през който да мине другият. По-долен и мръсен от подметките си. Бременността й я изтипосваше пред целия свят. Всеки можеше да узнае, че бе спала с някого, че той бе изхвърлил спермата си в нея, че я бе довел дотук. Разкрачена, обръсната и изпразнена от лайната си, тя вече не се надяваше на друго, освен на бързо раждане или на бърза смърт. Но едновременно с това Ана се чувстваше по-божествена може би от самия бог — богоподчинена и богохулка. Молеща се за добър изход от раждането и хулеща всичко живо на земята заради женската си съдба. И отново жената — онази, която умееше да бъде грозна и долна като животно и същевременно творящата живот, отварящата вратата на нечия друга душа. Това не беше ли повече от божествено — родилката не беше ли нещо по-голямо от бог, ако можеше да бъде едновременно и дяволът, и жертвата, и небесният ангел, даряващ живот. Кой друг бе способен да бъде всичко това? Нима Бог смееше да бъде животно?!

До този момент тя се беше чудела защо винаги преувеличаваха значението на майчинското. Майката това, майката онова. Но когато тя, изтощена до смърт, напъваше със сетни сили, крещеше от ужас и болка, по лицето й се пукаха кръвоносни съдове и съдираше перинеума си — онзи ден тя събра целия свят в последния си напън.

Кръвта се наля в лицето й — втори напън. Оставало още малко. Трети напън и последен — четвърти. Ана измуча като крава, малките й срамни устни се опънаха до скъсване и изведнъж коремът й хлътна.

Чу възклицанията на студентите, видя и ококорените очи на Илия и едва тогава си позволи да въздъхне като момиче. Като жена.

Показаха й бебето, което изграчи като уловена птица. Определено не беше нямо. Грозно и сбръчкано същество — истинско адско изчадие. Цялото в бяла слуз и кръв. „Такива са бебетата, когато се раждат“, повтаряше си Ана уроците от училището за бременни.

— Ще я кръстим Лили — рече тя.

Казват, че любовта се заражда у майката веднага щом види бебето. Това не се случи с Ана. Тя гледаше това чуждо същество, което лежеше върху корема й и което сякаш й бе по-близко, когато беше вътре в нея. То въртеше тъмносините си очи и пищеше с непознат глас. Сякаш идеше от чужда планета — нейната вътрешна непозната планета. Едно беше сигурно — то пищеше. Един от страховете отлетя като пролетен балон в небесата.

Ана щеше да се насилва да заобича това дете седмици наред. Към втория месец тя за първи път щеше да осъзнае любовта си към него като ужасяващ страх от това да не му се случи нещо. Това не беше пухестата любов като тази, която изпитваше към мъжете в живота си, това беше нещо много по-голямо, което не беше могла да различи в началото, защото то беше завладяло цялото й същество. Това беше нейното дете, тя самата — целият Й свят и целият свят.