Диана Петрова
Ана (76)

76.

Боян й беше намерил работа в християнската църква Св. Дева Мария — древна постройка, издигната окончателно през 1825 година. В нея, както той каза, тя нямаше да се потопи в индийската атмосфера, което всъщност той предполагаше, че тя желае. Но Мая много се зарадва на новината и излязоха да отпразнуват повода в индийски ресторант.

Мая не беше яла почти нищо през деня и си поръча няколко неща, чиито имена трябваше да произнася буква по буква. Когато отпиха от червеното вино, Боян каза:

— Църквата е построена от британци, а самата сграда представлява смесица от британски и индийски архитектурни стилове. Останките на Сър Робърт Грант — той е поет, пише религиозна лирика… останките му лежат под пода на църквата. Представи си само — ще слушаш музика от орган, който, който… е на около 130 години.

— Спри… спри. Искам да ти кажа — не съм се чувствала по-добре, откакто се помня.

— Не знам… аз…

— Не казвай нищо. Да пием — рече Мая и надигна чашата си.

Двамата продължиха да си говорят до късно вечерта, ядоха и се веселиха, смяха се и се целуваха. Мая най-накрая чувстваше, че е надзърнала в другия, в някой друг, който и да беше той. Беше й толкова уютно, не любовно, а уютно с Боян. Улегналата, тихата страст за нея беше залог за истинност. Не си приличаше изобщо с увлечението й към Спартак — детска история. Била е малка, влюбила се е, избягала е от вкъщи. За първи път през живота си Мая се чувстваше готова да го забрави. Беше й леко, беше й домашно, беше й такова, каквото трябваше да й бъде преди много години у дома с майка й.

След няколко дни тя отиде за първия си работен ден в храма Св. Дева Мария. Трябваше да чисти пода рано сутрин, преди да отвори църквата. Когато клисарят я посрещна и я въведе вътре, Мая отново и отново се почувства по същия начин като преди години, когато болна пресрещна свещеника в близката църква. Слънчевите лъчи се процеждаха през високите прозорци и осветяваха стенописите с призрачна светлина. Листата от високите дървета навън се вееха от лекия ветрец и разиграваха лъчите. Мая се вгледа в лъчите: най-сетне се беше приближила до слънчевия си многопът. Той започваше и свършваше в този храм, така, сякаш животът й беше започнал и щеше да свърши тук. Сама под лъчите, тя изпита щастието в цялата му пълнокръвност — такова, каквото дори не си беше представяла. Отново усещаше своя бог — този, който даряваше, а не онзи, който или не забелязваше какво се случва с нея, или отнемаше.

В този миг неканен в главата й изплува спомен за едно нейно пътуване в сутрешния автобус в София. Тогава беше студено и можеше да се види дъхът на пътниците — всеки, замислен за своите неща. Никой не поглеждаше към останалите, никой дори не виждаше какво се случва навън. Автобусна медитация. Тогава изведнъж й беше станало много студено. Беше се почувствала като човек, отишъл на гробищата през нощта — сама сред мъртъвци. Щастието днес беше измеримо само със самотата, която се разтваряше и изчезваше заради другия.