Диана Петрова
Ана (43)

43.
Царството на Хадес

Бяха долу от десетина минути, а от лицата им вече капеше пот. Спартак потупа Илия, преди да го пусне вътре. Илия на свой ред го погледна с влажни очи, обърна се и пристъпи. Вратите след него се затвориха.

Отвътре го обгърна горещина. Въздухът сякаш вреше, а ако се събуеше бос, сигурно краката му щяха да се изпържат върху кристалите. От тавана се спускаха огромните бели колони, които изглеждаха като изкъпани под неоновата светлина. В единия край се пресичаше гора от образувания, подобни на гигантски насипани перли. Илия пристъпваше бавно напред, като се оглеждаше. Остави първоначалния си захлас да се измести естествено от все по-тежкото усещане за космична тишина. Никой не я нарушаваше и той я почувства като тежък товар върху главата си, докато не му се зави свят. Потъна в тишината досущ като онзи път, когато беше с вуйчо си на Бяла река. Понякога го придружаваше през ваканциите по местата, където вуйчо му обичаше да лови риба. Там, насред дивата прелест на почти непосещаванато от никого река, веднъж скочи от скала във вир. След първоначалния си страх да не потъне той се отпусна във водата — искаше да види дали щеше да стигне до дъното. Отвори очи, а подводната тишина го огради, все едно беше нахлул в орбитата на чужда планета. Спомни си, че трябваше да положи усилие да изплува. И сега, в Кристалната пещера, Илия почувства същото. Не се страхуваше вече от непознатото в себе си. С всеки изминал миг той се прехвърляше от вселена във вселена, едни от онези безбройно възможни светове, в които му се струваше, че винаги бе живял. Там той не заекваше, там спермата му можеше да опложда, там наистина имаше картини с кървящи вени… Да, той избираше във всеки квант от време съдбата си. Неговият малък свят беше точно такъв, какъвто го правеше с действията и бездействията си. Но само тук, в непоносимата жега, която проникваше в дробовете му, тук той спираше да отглежда вината си. Можеше да се остави да потъва, да потъва… Стори му се, че вече няма мисли в главата си, няма дух в тялото си — едновременно осъзнаваше всичко и не разбираше нищо. Тук и сега, стига да пожелаеше, можеше да се материализира в друга форма, като митологично същество или Бог. Това го опияняваше и едновременно с това го плашеше. Възможността реално да съществува друг свят, роден от представите му, беше съвсем истинска, но липсваха наблюдатели и видимост. Сега той знаеше с всяка фибра от тялото си, че живее в тази многолика реалност. Въпросът беше не дали тя съществува, а би ли могъл да се върне в предишната. Изпита меланхолия към всичко, което представляваше преди — нещастен пелтек, който не можеше да оплоди жена си. След това отстъпи пред обземащата го мисъл за безсмъртието.

Беше дошъл тук, за да съпреживее усещанията на древните траки, които пътуваха към царството на Хадес, защото внезапно реши, че това е единственият възможен път за него. Искаше да изпита границата на живота, да стъпи с един крак в изпепеляващите владения на нищото, там, където свършваше или започваше животът — все едно. Стигнеше ли до портите на Хадес, Илия щеше да усети и да разбере как именно се заражда животът — чудото, на което никога нямаше да бъде проводник. Защото къде започваше раждането, ако не там, където свършваше смъртта?

Илия чуваше другите капки, които се образуваха по висулките в пещерата. Самият той беше капка и едновременно с това човек. Ако имаше безкрайно много светове, то беше проблем да останеш в един-единствен. Съществуването в различна действителност отвъд познатите явления не можеше да му донесе повече от това, което вече имаше. Така пред него не се очертаваха никакви привлекателни възможности, освен онази да се раздроби и изчезне. Мисълта за смъртта отново се появи, този път като вик на ранено животно. Знаеше, че не може да свърши тук, защото все още не беше готов да възприеме своя мит за смъртта, но почувства, че не всички негови копия в безбройните многолики реалности го знаеха. Мислите му в миналото пораждаха настоящето, но то кипеше едновременно с новите му копнежи по бъдещето. Най-глупавото нещо, което можеше да направи сега, бе да се завърне от пещерата, да прекъсне прекрасното изживяване посредством намесата на старата груба реалност. Илия се затътри към изхода по навик, изграден от дългогодишното му заекване — да преодолява себе си отново и отново всеки ден. Като заекващ, той можеше да устои на всякакви гадости, такива, в които другите биха рухнали. Затова сега понасяше и решението за това завръщане. Илия изплува от невидимата гореща вода, в която се беше потопил, краката му се раздвижиха и той се олюля обратно към изхода на пещерата. През стъклената преграда Спартак и Боян Калугеров го гледаха и му правеха знаци да се връща по-бързо. Последното, което си помисли, преди да излезе, беше дали приятелите му подозират за милионите светове, в които живеят.

След това вратата се отвори и Илия рухна в ръцете им.