Джеймс Патерсън
Криеница (93)

91.

Ето ни и нас!

— Готова ли сте, госпожо Брадфорд? Всичко ще бъде наред. Да вървим. Ще ви отведем в съдебната зала възможно най-бързо. Но ще ни трябва вашата помощ за това. Дръжте главата си наведена. И не спирайте да вървите.

— Ще направя всичко възможно, Бил.

— Знам, че ще го направите.

Ново оживление. Изпратили са специално тренирана охрана от Ню Йорк Сити за мен. Той е професионалист в работата си. Задачата му е да наблюдава другите пазачи, които ще ме защитават от пресата.

Той ще ме въведе вътре, ще седи близо до мен, докато продължава процесът, и ще ме връща обратно в затвора възможно най-бързо и безболезнено. Казва се Бил Сибърт. Всъщност е добър човек. С приятни маниери и спокоен характер.

Почувствах как ме побутна леко отзад и се спънах, докато излизах от камионетката. Страхотно начало, а? Вече виждах заглавията: Маджи се препъна още първия ден!

Вървях в ослепителните прожектори на телевизията, сред плътно притиснати човешки тела и лавина от смущаващи въпроси: Направила ли съм го? Как се чувствам? Имам ли възможност да пиша в затвора? Какви са съседките ми по килия? Изпяла ли съм им някоя от песните си? Оставете ме на мира!

Степента на глупост и вулгарност беше просто невъобразима. Мислех, че ще ми прилошее. Краката ми трепереха, когато се опитах да вървя. Белезниците на ръцете ми ме караха да се чувствам виновна.

— Просто вървете след мен — каза Сибърт. — Не спирайте за нищо. Не казвайте нищо на никого, госпожо Брадфорд.

Направих точно това, което ми каза.

Послушах професионалиста.

Щатски полицаи с каубойски шапки едва удържаха тълпата. Имаше освирквания, но и одобрителни възгласи. От цялата тази сцена се почувствах напълно замаяна. Последният път, когато бях сред такава тълпа, бе в Сан Франциско, а точно за това не исках да си спомням в този момент.

През полицейската верига се протягаха и ме сграбчваха чужди ръце. Не ме докосвайте! Моля ви, оставете ме на мира! Не съм ничия. При мисълта, че чужди ръце биха могли да ме докосват, ми идваше да пищя с все сила. Сдържах се, успях да преглътна всичко.

За щастие по-голямата част от шумната, неуправляема тълпа бе затворена отвън зад грамадната дъбова врата.

Изведнъж се озовах вътре във фоайето с висок таван на Съдебната палата. Съдебни чиновници, допълнително свикани (повечето доста възрастни) полицаи и по-дребните местни величия ме гледаха, сякаш бях извънземно от открития космос. На белите стени, водещи към мраморните стъпала, имаше обичайните черно-бели снимки. До стълбата на позлатени дръжки свободно висяха щатското, местното и американското знаме. Всичко бе много странно.

Бари и Нейтън забързаха към мен. Нейтън разтърси ръката ми, а Бари ме целуна по бузата. Те тръгнаха след мен вътре в претъпканата съдебна зала. Всичко изглеждаше толкова нереално. И Бари, и Нейтън не ми се струваха истински.

Всъщност направо ми прилошаваше. Сякаш щях да повърна. Страхотното вълнение като че ли бе изпълнило залата със смъртоносен газ. Всички се обърнаха към мен като по команда. Обикновени хора. И известни писатели в галерията.

Всичко бе толкова ужасно, толкова неприятно.

Опитах се да държа главата си изправена, да изглеждам невинна. Седнах до Нейтън зад масата на защитата. Бари седна на запазено за него място на предния ред за зрители.

Хванах с две ръце масата за опора. Цялата треперех. Чувствах се замръзнала от ужас и страшно самотна.

Огледах се за Джени и Али. Разбира се, само Джени бе тук. Знаех си. Махнахме си, а Джени заплака. Толкова е особено, толкова е странно и нечестно.

— Слушайте! Слушайте! Всички, които имате работа с част 44 в този съд, внимавайте и ще чуете. Негова чест съдия Андрю Сасмън ще председателства.

Това бе изключителният момент, в който съдебният чиновник се появява на сцената. Всички в претъпканата зала гледаха в него. Добре. Това означава, че най-после ще престанат да ме зяпат.

Процесът започна.

Моят процес за убийство.