Джеймс Патерсън
Криеница (81)

79.

Уил винаги е бил нощна птица. Сега повече от всякога имаше нужда да излезе и да се поразходи. Върколака на Бедфорд.

Той подкара черното си БМВ неколкостотин метра по-надолу по пътя за Грийнбрайър. После отби от сенчестата алея, водеща към тяхната къща, и пое по следващата.

Главният вход към „Лейк Клъб“ бе отбелязан с триметрови колони от естествен камък. Неравна ограда, наподобяваща каменна, се простираше по цялата дължина на собствеността и Уил подкара покрай входа до специално указано място малко по-надолу.

Спря и слезе. Оградата прекъсваше и пътека водеше към задната страна на клубната сграда и до една врата за служителите, която щеше да е почти невидима за човек, който не знае предварително за съществуването й.

Вътре в клуба цареше осезаема тишина, която внушаваше усещане за уединение и привилегированост. Напомняше на Уил тишината в катедралите и в европейските банки. Той мина покрай празен билярден салон и стаи за пушене, после стигна до друга врата, на която почука, изчака малко и отново почука.

Вратата се отвори отвътре. Уил примижа от внезапната ярка светлина, която прониза очите му. Чак тогава възприе обстановката: махагоновата облицовка, дългия дъбов бар, лампите „Тифани“ и ренесансовите картини, висящи по стените на стаята.

Мъжете, събрани на бара, наблюдаваха влизането му. Поздравиха го, щом видяха, че е познат човек, който е приет в клуба.

Питър О’Мали бе един от тях. Странно, но двамата с Уил се бяха сприятелили в клуба. Все пак Маджи ги свързваше по някакъв начин, нали? Тя ги бе сближила и те често си говореха за нея. Питър мечтаеше да съсипе Маджи.

Тази вечер и двамата присъстваха на една среднощна среща в кънтри клуба. Срещата бе напълно неофициална.

Веднъж, а понякога и два пъти месечно, след като клубът затвореше, няколко негови членове се наслаждаваха на специално забавление. То бе начин на влиятелните мъже да отпуснат малко напрежението и да получат нормално, но неприемливо от гледна точка на обществеността развлечение. Господ им бе свидетел, че не можеха да го получат у дома при „половинките си“.

Стаята бе осветена от златисточервеникавите отблясъци на огъня, който гореше в грамадната камина. Пламъците на ада, така ги наричаше Уил. Мостра за това, което очаква повечето от тях.

Пред огнището в една сравнително права редица стояха шест момичета. Всички бяха млади красавици. Голата им кожа и дългите им коси блестяха в светлината на огъня.

Най-възрастната изглеждаше най-много на двайсет, а най-малката сигурно бе на шестнайсет. Всяка имаше черна лента на очите си. На момичетата никога не се позволяваше да видят членовете на клуба, нито пък местоположението му.

Изключителният „Лейк Клъб“ на Бедфорд Хилс, помисли си Уил. И той, като всичко останало, е само една фасада.

По-късно същата нощ Уил си избра едно от по-малките момичета. Тя бе висока блондинка и му напомняше за Джени.