Джеймс Патерсън
Криеница (70)

68.

Претенциозното парти по случай премиерата на „Иглика“ се състоя за подбрани хора в Руската чайна на Петдесет и седма улица. Над стотина души дойдоха да стиснат ръка на Уил и да му кажат колко великолепен е бил. Той не познаваше никого от тях и приемаше похвалите им с разсеяно кимване.

Всъщност телом той бе тук, но духом — другаде. Търсеше майка си и баща си. Знаеше, че душите им няма да пропуснат такава грандиозна възможност.

Отдаваше прекалено много внимание на това, нали? Да, всичко започваше да се повтаря — както в Рио. Всички признаци на неуспеха бяха налице. Той разбра, че все още не се бе научил как да живее с поражението.

Един от агентите на Капуто за връзки с обществеността влетя в ресторанта към единайсет и трийсет. Всички вдигнаха глави. Точно този миг очакваха.

— Успешен е! — изкрещя той и размаха брой от „Ню Йорк Таймс“. — Доста сериозна работа. Е, нещо такова.

Той подаде на шефа си вестника, предвидливо сгънат на страницата за културни прояви, а после застана в групата, която се бе събрала около Капуто, за да чуе как продуцентът ще прочете важната оценка на глас.

Майкъл Ленъкс Капуто, майсторът на касови филми, който единствен от сегашното поколение продуценти все още може да продуцира увлекателни, дори завладяващи филми, е надминал себе си с „Иглика“, който със сигурност ще бъде една от успешните и печеливши продукции на годината.

От гостите и най-вече от служителите в студиото се чуха одобрителни възгласи. Малкият състав, нает за партито, изсвири „Поздравления за шефа“. Капуто продължи да си чете наум, докато шумът не утихна, а после захвърли вестника настрани.

— Скромността не ми позволява да продължа да чета нататък — каза той. — Всички ще получите вестник сутринта. Междувременно хайде да пийнем по едно, за да полеем победата! А може и по няколко! Тази нощ сме си го заслужили.

Сервитьорите поднесоха скъпо шампанско. На вестника, който бе паднал на една маса близо до входа, никой, с изключение на Уил, не обърна внимание. Той го вдигна небрежно и започна да чете, питайки се защо Капуто не бе продължил.

Откри името си почти веднага.

Капуто е направил правилен избор със звездата Сюзън Пурсел, която излъчва едновременно невинност и чувственост и в любовните сцени успява едновременно да бъде на деветнайсет (на колкото в действителност не е) и жена, примирила се със сексуалните си апетити. Партньорът й обаче, бившата спортна звезда Уил Шепърд, изглежда много по-добре на футболното игрище, отколкото на красивите тексаски равнини във филма. Той се държи с нея, сякаш е някаква сочна мръвка, незначителна колкото някоя оскъдно облечена нюйоркчанка, правила порноснимки, или друга подобна от Тексас. И двете звезди изглеждат чудесно без дрехи, но когато на господин Шепърд му се налага да играе, каквито и чувства да е успял да събуди в себе си с груб секс, той ги изявява с нацупена, пресилена усмивка или с глицеринови сълзи, сложени му от гримьора, но неизплакани от сърце. Господин Шепърд изглежда лишен от такъв орган. И изобщо не е трябвало да бърза с прекратяването на спортната си кариера.

Уил не продължи да чете нататък. Обърна се към гостите. Чувстваше се обезумял, полудял и подивял.

Огледа залата, търсейки отчаяно Маджи. Тя седеше до Капуто и се усмихваше на нещо, което продуцентът й казваше. Е, мътните я взели!

От нея се очакваше да бъде моето спасение, моят духовен другар. Нали точно това обещаваха песните й.

Но тя ми каза, че съм бил чудесен във филма.

Излъгала ме е, проклета да е!

Кучка!

Захвърли вестника на земята и изчезна в тъмнината. Страхуваше се, че полудява или че вече е напълно полудял. Имаше нужда да слуша одобрителните възгласи на тълпата, да чувства точно този вид абсолютна любов, но тук нямаше да ги получи.

Уил зави по Седмо авеню и започна да тича. Скоро бягаше с пълна скорост. Но все още нямаше одобрителни възгласи или любов наоколо.

Върколака на Ню Йорк, помисли си той.