Джеймс Патерсън
Криеница (8)

6.

Уил никога нямаше да забрави първите си часове, прекарани в Англия. Двамата с брат му все едно бяха отпътували за луната.

Леля Елинор ги посрещна на входа на летището. Тя бе доста пълна, натруфена жена с обилно напудрено лице. Уил усети, че е много по-изплашена от него, отколкото той от нея. Моментално изпита отвращение от нея. Тя не може да ме нарани, заключи той. Никой вече не ще ме нарани отново, най-малко тя.

Тя обясни, че леля Вани останала вкъщи, за да приготви специална вечеря за момчетата. Как ли не съм я опитал, помисли си Уил. Англия е най-отвратителното място на света.

През целия път от летище Хийтроу до тях леля Елинор не спря да говори, а момчетата почти нямаха възможност да обърнат внимание на околността. Когато и да се опитваха да отклонят погледа си от нея, тя тикваше пръст под носа им и им напомняше да внимават. Уил съвсем сериозно мислеше да отхапе този пръст.

— Много хора, които работят в Лондон, живеят далеч от центъра. По-близо до спирките на метрото. Ние например живеем във Фулъм и открай време сме там, още откакто майка ви тръгна да си търси късмета в Америка. И предполагам, че го е намерила, като се е омъжила за баща ви, нали? Ще наследи всичките му пари, а за вас няма да остане нищо, освен ако тя не реши да ви даде нещичко. И Господ ми е свидетел, за нас няма да има нищо, въпреки че никога не сме очаквали нещо от нея. Не и от нея.

Не. Никога не очаквай нещо от майка ми. Уил знаеше, че леля Елинор преподава история в начално училище и това обясняваше защо се опива от собствения си глас, но миришеше на пот и в края на краищата коя бе тя, та да обсъжда майка му? Чувстваше, че и Палмър не я харесва. Малкият хитрец се преструваше на заспал.

Таксито най-после спря пред триетажна къща от червени тухли с тесни прозорци и шест стъпала, водещи към входната врата.

— Ето че пристигнахме — заключи весело леля Елинор, но Уил се сети за дърветата, за поляните и щедрите слънчеви лъчи в Сан Диего и сърцето му се сви.

От край до край на улицата бяха наредени плътно една до друга почти същите къщи, а единственото дърво, което се виждаше наоколо, бе превито и очукано от дъжда, лишено от всичките си листа. Палмър взе единия куфар, леля Елинор другия, а Уил понесе собствените си два нагоре по стълбите, измъчен от тежестта им.

Още преди да стигнат до входната врата, тя се разтвори широко, а пред тях се появи жена с тесни черни панталони и прилепнало черно поло.

Уил възкликна приглушено. Сърцето му заби лудо, а лицето му пламна цялото.

Жената бе млада, със светлокестенява коса, пищно разпиляна до средата на гърба й. Очите й бяха сини, а кожата — бяла. Това е майка ми, помисли си той.

Само че не беше тя.

Това бе леля му Вани, по-малката сестра на майка му, но тя му напомняше болезнено за жената, която някога, сякаш преди цели векове, го бе държала на ръце, беше го гушкала и беше му казвала колко много го обича, а после си бе отишла. Така че сега той бе изпълнен със странно объркани чувства на страх и възторг. Изведнъж му се прииска да се хвърли в ръцете й, а после да избяга с вик надолу по улицата.

— Събуйте си обувките, преди да влезете — каза леля Вани. — Не искаме из цялата къща да се разнесе мръсотия, нали?

Къщата. Англия. Новият му дом. Новият му живот. Неговият собствен филм на ужасите. Той току-що бе започнал.