Джеймс Патерсън
Криеница (60)

58.

По обяд, три часа преди „венчавката на десетилетието“, двайсет и четирима полицаи в най-хубавите си морскосини униформи и бели ръкавици заеха позиции на главния и на помощните входове на дома ни в Бедфорд, както и по Грийнбрайър Роуд. Основната им грижа бе да очистят Грийнбрайър от посетители от Ню Йорк, от Янкърс^[1] и от далечните Тенеси и Тексас, които бяха дошли, за да зърнат за миг двама ни с Уил в деня на венчавката ни.

Опасявах се, че щяха така или иначе да бъдат разочаровани. Никой от нас не се нуждаеше от публичност в този най-важен за нас ден, а дори и след това.

До три часа Грийнбрайър Роуд официално бе затворен за движение от бедфордската полиция. Цялата улица бе забранена за всички, с изключение на тези, носещи гравираните в сребристо покани от „Картие“, на които пишеше просто: Гост на венчавката.

Предвидливо бях избрала една от отдалечените задни спални за пробна, както и за да се овладея за последно, преди да е започнала истинската лудница.

Джени (която се отнасяше към венчавката ми като към най-великия ден в нейния живот), младият моделиер Оскар Ечевария и двама от младшите му помощници се суетяха около мен цял следобед. Али бе доволен да стои близо до гувернантката ни — госпожа Лийч, и да наблюдава отдалеч вълнението. Облечена бях в красива рокля от кремав сатен. Воалът и шлейфът бяха от брюкселска дантела. Един-единствен наниз перли висеше на шията ми. Не бих могла да бъда по-щастлива. Чувствах се красива и отвътре, и отвън. Не само Уил се бе излекувал, но и аз.

— Елегантно. Красиво. Перфектно. — Ечевария произнасяше одобрението си, оглеждайки ме така, сякаш той бе Леонардо да Винчи, а аз — Мона Лиза. Едва успях да се въздържа и да не се разсмея на простимата му грандомания.

— Изглеждаш спокойна, мамо — бе преценката на Джени.

— Остави ме за няколко минути сама — казах й накрая. — Имам нужда от малко време насаме, за да мога да възприема нещата и те да се уталожат.

— Разбира се — отвърна съвсем трезво Джени.

— Хайде, всички вън — плесна с ръце като балетмайстор Ечевария.

Всички излязоха, но Джени задържах вътре.

— Благодаря ти, че ме издържа през последните няколко седмици — казах й тихо. — А сега иди се разкраси. Само не се прави много по-красива от булката, чу ли?

— Не се притеснявай за това. Не би могло да стане дори и да го исках, а аз не го желая.

— Обичам те — прошепнах.

— А аз те обичам много повече, мамо.

— Не можеш.

— Обичам те. Разбра ли? Обичам те.

Списъкът на гостите сякаш представляваше енциклопедията на модните личности „Кой кой е“. Уини Лорънс, мениджър и приятел на Уил, щеше да присъства, разбира се. Нейтън Бейлфорд, Бари, приятелите ми от Бедфорд, сестрите ми със семействата си от другия край на щата, музиканти и певци, хора от света на футбола. И естествено репортери и фотографи от всички централни вестници, местните телевизионни станции, националните станции, „Пийпъл“, „Тайм“ — кълна се, сякаш присъстваха повече непознати, отколкото приятели.

Една от последните пристигнали коли, както разбрах по-късно, бе блестящо тъмночервено мазерати. Зад волана седеше Питър О’Мали.

Някак си Питър се бе сдобил с покана.

Изведнъж вратата на спалнята се разтвори със замах без никакво почукване. Кой би могъл да…

— Уил, ти не трябва да…

— … да се женя толкова млад? — усмихна се Уил. Изглеждаше великолепно, но и изтънчено, в черния си смокинг на Бриони. — Правилно, но с жена, красива като теб, не можах да устоя. Знаеш ли колко много ми липсваше снощи? Може би бих могъл да ти покажа.

Той пристъпи към мен.

— Вън. Да не си посмял. — Започнах да се смея. Той винаги ме разсмиваше. — Вън! Наистина го казвам сериозно.

Уил продължи, без да се плаши, и ме прегърна. Ръката му нежно докосна гърдите ми. Не кой знае колко възбуждащо и точно затова прекалено възбуждащо.

— Хм — промърмори той. — Ти наистина си наслада за окото. А и за ръката също.

— Уил!

— Да, мила, аз съм.

— Обичам те толкова много. А сега си върви.

— Добре, добре. Твоите желания са закон за мен. Ще ги уважавам и ще им се подчинявам от този миг нататък.

Той покорно напусна стаята, мърморейки: „Винаги“. Усмихнах се и реших, че това бе идеалното встъпление към брака ни.