Джеймс Патерсън
Криеница (35)

33.

На вратата се позвъни и Уил престана да чете сутрешния вестник. Надникна през прозореца. Ефектен сребристосив ролс-ройс бе спрял на алеята. Чу как камериерката посрещна новодошлия, а после към всекидневната отекнаха стъпки.

— Господин Шепърд, господин Лорънс.

На вратата стоеше усмихнат русоляв мъж, може би десет години по-възрастен от Уил. Уил знаеше кой бе Уинифред „Уини“ Лорънс. Този човек бе главната движеща сила в развитието на сокъра в Съединените щати, решил да върне красотата и грацията на този изтънчен спорт пред една нация, преситена от осакатяванията в американския футбол. Лорънс бе адвокат, действаща сила, но най-вече невероятно енергичен човек.

Уил изчака на стола си, докато Лорънс влезе в стаята, после се изправи бавно, изпъвайки се сякаш след дрямка, и разтърси ръката на американеца. Също като повечето хора от страната си, от общата им родина, Лорънс пропусна предисловието и премина направо на въпроса. Нямаше време за губене.

— Кажи ми, Уил, защо германците останаха толкова силна заплаха за спечелването на купата? — попита Лорънс, а усмивката му изглеждаше залепена на лицето му. — Година след година, без значение от състава, сякаш в отбора им непрекъснато се генерират силни играчи.

Всъщност самият Уил доста често си бе задавал този въпрос.

— Предполагам, че е от дисциплината — отвърна той. — Целият им отбор има свой стил, а не отделните играчи. И това ги прави толкова силни.

Лорънс светна, признавайки очевидното, както американците често правят.

— Точно този стил съм внедрил в американския отбор. Но имаме нужда и от личности със световна класа. Нуждаем се от голмайстор.

— Предполагам, че точно затова си тук.

— Да, така е. Дойдох да те убедя да играеш за Съединените щати. Няма да си тръгна оттук, докато не го направя.

Уил се разсмя, без да обръща внимание на наглостта на Лорънс.

— Ще ти разясня някои неща. Няма начин Америка да спечели — със или без мен. Защо трябва да хвърлям толкова сили в тренировки само за да приключа още на квалификационните кръгове? Ще ми обясниш ли дали има нещо, което не успявам да схвана?

Лорънс се пресегна към претъпканото си куфарче, издърпа лист с компютърна разпечатка и го сложи на масата. Двамата мъже се наведоха над него.

— Виж, Уил. Задръж недоверието си поне за малко. Виж. Официалната схема за американския отбор в квалификациите за зона КОНКАКАФ^[1].

— Е, и?

— Не виждаш ли? Нека да ти обясня тогава. На американците няма да им се наложи да побеждават нито един свестен отбор. Не и докато не влязат във финалните двадесет и четири отбора.

Уил отново се разсмя. Наслаждаваше се на първокласната игра на Лорънс, но това вече бе прекалено много.

— Може би не си чул, господин Лорънс, Уини, но и американския отбор го считат за кръгла нула. Който и да е национален отбор ще бъде абсолютно щастлив да играе със Съединените щати. Всички ще смятат играта само за една разходка.

— И точно това ще бъде нашето предимство! — Лорънс прегърна Уил през рамо. Всъщност той бе доста добър търговец, великият американски търгаш. Много настойчив по свой начин. — Ще се възползваме от изненадата. Какво ще кажеш, ако ти заявя, че Улф Обермайер се съгласи да стане треньор на американския отбор?

Обермайер бе тренирал отбори за шампионата в родната си Германия и в Аржентина. Носеше му се славата на един от най-блестящите мозъци във футбола, както и на грубия му език.

— Може би ще ме впечатлиш малко — съгласи се Уил. — Поне привлече вниманието ми. Разкажи ми нещо повече, господин Лорънс. Може би точно в този момент имам нужда от предизвикателство.

— Или от върхово постижение? — каза американецът и се засмя.