Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hide and Seek, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петя Димитрова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Джеймс Патерсън
Заглавие: Криеница
Преводач: Петя Димитрова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Пламен Тотев
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-459-578-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20185
История
- — Добавяне
39.
Знаех всичко за „загубата на милостта“, но се оказа, че дотогава не съм разбирала много добре какво означава „да се влюбиш“. И въпреки това, между мен и Патрик — бавно и красиво — се случваше точно това. Ден след ден чувствата ни един към друг се задълбочаваха все повече. Не говорим за страстта, която също бяхме изпитали.
Нека да видя по колко различни начина се бях научила да обичам Патрик.
Първо, почти всеки ден ми напомняше, че съм много специална, човек със собствена стойност. За първи път в живота си започнах да го вярвам.
Второ, Патрик успя да научи всичко за музиката, която пишех и пеех, и започна да я разбира и различава по-добре от повечето музикални критици на „Ролинг Стоун“ и „Спин“.
Трето, двамата с Джени, а и тримата заедно, можехме да си говорим за всичко.
Четвърто, със своите истории, остроумие и проницателност той ме смайваше и забавляваше.
Всъщност, откакто бяхме заедно — отпреди половин година, единственият ни проблем не бе свързан с отношенията ни, а бе синът на Патрик. Той бе истинско копеле — точно обратното на баща си. Тъкмо тогава Питър се опита да отнеме компанията от баща си, но не успя. Патрик се разстройваше заради неуспеха си при възпитанието на Питър, за това, което наричаше загуба на единствения си син.
Което съвсем не бе лошо, що се отнася до мен, мислех си един следобед в Бедфорд. Ако изобщо може да се каже такова нещо…
Беше ми толкова трудно, направо мъчително. Бях притеснена до крайност. Въздъхнах, стегнах се доколкото мога и започнах:
— Ще си имаме бебе, Патрик.
Седяхме във всекидневната в Бедфорд. Бях почти готова да разтворя душата си. Да я разтворя и да заговоря. Бяхме се пазили и използвали защитни средства, но някак, въпреки всичко, бях забременяла.
Независимо че бях човек от „артистичните среди“ и „певица“, все пак по душа си бях съвсем нормален човек и бременността ме разтърси издъно. Веднага казах на Джени. Тя ми отвърна: „Ти обичаш Патрик и той те обича. А аз обичам и двама ви. Радвам се, че си бременна“. Това много ми помогна.
А сега лицето на Патрик разкри последователно различни чувства: смайване, шок, ужас, притеснение, съмнение, но най-накрая и радост. Невероятна радост, която не можеше да се сбърка с нищо. И усмивката, която обичах толкова много.
— Кога трябва да се роди бебето? Мили боже, разказвай, Маджи.
— След пет месеца и дванайсет дни. Доктор Гамидж не определи точния час.
Сега вече се усмихна до уши. Хвана ръцете ми.
— Момче или момиче?
— Според изследванията — момче. Какво ще кажеш за Али? Харесва ли ти името?
— Името е хубаво. — Поклати глава учудено. — Много съм щастлив, Маджи. Не бих могъл да бъда по-щастлив. Наскоро казвал ли съм ти колко много те обичам? — И продължи да се усмихва.
— Да — прошепнах тихо, — но продължавай да ми го казваш. Никога не се уморявам да го слушам.
Същата нощ с яснота, за която си мислех, че отдавна е изчезнала, си спомних. Спомних си за него.
Филип се върна, за да опита да развали всичко.
Както винаги, бе пиян. Едва се крепеше на краката си. Блъсна се във входната врата и изрева името ми. Скрих се уплашено в кухнята, без да му отвръщам дори когато се приближи на няколко крачки.
Толкова различен бе, когато се срещнахме за пръв път в Нюбърг. Тогава се държеше като офицер, джентълмен и учен. Бе замаял деветнайсетгодишната ми глава. А сърцето ми бе толкова жадно за любов и се чувствах толкова самотна. Откъде бих могла да знам, че работата му като преподавател го вбесява, че се е записал в армията, за да воюва, но вместо това му е било заповядано да преподава. Той трябваше да изпълнява тези заповеди и бе твърдо решен аз да изпълнявам неговите.
— Когато те повикам, ще отговаряш: „Слушам, Филип“ — провъзгласи със самодоволна усмивка той.
— Не и когато си в такова състояние. Не, Филип. Не се дръж така с мен. Никога.
Той замахна и ме удари с опакото на ръката си през устата.
— Когато те извикам, ще ми отговаряш: „Слушам, Филип“ — повтори той.
Не му отвърнах нищо. Очилата му с метални рамки се бяха изкривили на носа. Изглеждаше точно като хилавите сноби, на които толкова се боеше да не заприлича.
— Маджи — тихо, но зловещо промълви той.
Не му отвърнах нищо. Ръката му се вдигна отново, но този път свита в юмрук. Не беше кой знае колко едър, но тежеше поне трийсет килограма повече от мен.
— Слушам, Филип, да ти го начукам! — отговорих му аз. По принцип не псувам, но тогава го направих.
— Какво? Какво каза, жено? Какво, по дяволите, чух току-що?
— Много добре ме чу.
Той остана като закован. После се захили злобно и похотливо.
— Добре — каза, — хайде тогава да се чукаме.
Хвърли се към мен, клатушкайки се пиянски. Побягнах по стълбите към тавана и затръшнах вратата в лицето му.
Филип държеше оръжия горе. Навсякъде в къщата на един добър войник трябва да има оръжия. Взех една пушка и я заредих. Насочих я към вратата на тавана и зачаках полудялото му, сърдито лице да се появи.
— Ако направиш крачка напред, ще стрелям. Ще го направя, Филип. — Изненадах се колко спокойно звучеше гласът ми, въпреки че самата аз никак не се чувствах спокойна.
Като ме погледна втренчено, той се опита да ме накара да сведа поглед, но все пак не посмя да прекрачи напред. После започна да се смее, истинско кикотене на луд човек.
— О, любима — проговори той, когато успя да се овладее. — Миличка, миличка. Печелиш този рунд. Но ще доживееш да съжалиш за победата си.
И след всичките тези години все още съжалявах.