Джеймс Патерсън
Криеница (16)

14.

Втори юли през онази забележителна година — най-щастливите мигове в живота ми, готова съм да се обзаложа за това на хиляда процента. Бях на стадиона в Медоулендс, Ню Йорк, заедно с Джени и Бари.

Никога не ще го забравя. И никой не може да ми отнеме преживяното.

Няколко минути след осем и половина скандалният нюйоркски дисководещ Брет Улф излезе с танцова стъпка на концертната сцена. Облечен бе като палав тийнейджър, на когото родителите би трябвало да забранят да излиза в този вид.

Според програмата скоро трябваше да започне първото загряване на публиката. Всички знаеха, че звездите „Ар Ес Би Пи“^[1] няма да се появят, докато не стане поне десет часа, а може би и по-късно.

Във всеки случай ги очакваше изненада.

Гласът на Брет Улф едва успяваше да се чуе от шума на тълпата: С най-голямо удоволствие ви представям… Оркестърът засвири позната мелодия. Блестящи флуоресцентни свещички пръскаха искри към ласкавия сърп на луната, увиснал точно над стадиона.

— … Дами и господа, с най-голямо удоволствие ви представям… „Ар Ес Би Пи“!

Изведнъж последва стъписано мълчание, а после настъпи хаос сред публиката, която все още се влачеше лениво към стадиона.

— Не мога да повярвам, че са те. Та те не би трябвало да излязат поне още два часа!

— Мили боже, какво става? Какви са тези глупости?

От кулоарите наблюдавах дългите хартиени серпантини и блестящите фойерверки, излитащи високо над сцената. Когато се снижаваха, след тях се точеше дим и летяха златисти искри, носени на изток към Ню Йорк. Вокалистът на „Ар Ес Би Пи“ — Андрю Тоун, гъвкав и много привлекателен, пристъпи към микрофона и го хвана като жива змия. После прокара пръсти през дългата си пясъчноруса коса.

— Ние сме все още здрави и читави! — Той вдигна юмрук. Групата изсвири типичния за нея туш. „Ар Ес Би Пи“ започна да пее песента, която в момента бе номер едно почти навсякъде по света.

Последва „Шампион на себе си“.

После дойде баладата „Обичам жена с характер“.

Публиката направо полудя. Никой не можеше да си обясни какво става. Десетки хиляди почитатели нямаше да дойдат поне до девет и половина, когато, както бе обичайно, местните състави и подгряващите групи тъкмо щяха да приключат с изпълненията си.

Музиката най-после спря. Андрю Тоун пристъпи към микрофона. Вдигна и двете си ръце, за да помоли за тишина.

— Не се безпокойте — каза той. — Ще изпеем отново тези песни, когато всички пристигнат. Вие, ранни пилета, заслужихте наградата си. Истински любители на музиката сте, нали?

Аплодисменти. Някои се разсмяха. Но смайващата мистерия продължаваше да измъчва публиката. Какво търсеше „Ар Ес Би Пи“ на сцената толкова рано?

— Изпяхме тези песни поради една много специална причина. „Жив“, „Шампион“, „Жена“. Знам, че това са три от най-добрите ни песни. И вие го знаете.

Силни аплодисменти потвърдиха правотата на мнението на Андрю Тоун относно тяхното мнение.

— Най-важното обаче е, че и трите са написани от нашата първа и единствена подгряваща изпълнителка тази вечер. А тя е най-добрата, която някога сме имали.

Някои от публиката може и да знаеха името ми. Но едва ли предполагаха, че съм певица. Зад Андрю Тоун няколко души избутаха пианото напред. Светлините на сцената угаснаха и един прожектор освети клавишите.

Тълпата замърмори в очакване. Любопитството на всички бе раздразнено.

— Тя наистина е жена с характер — продължи тихо Тоун, скрит в тъмнината. — Това е първият й концерт на живо и точно затова дойдохме по-рано. Искахме да я представим. Това е нашият начин да й благодарим за песните й. Гарантирам ви едно-единствено нещо! Това е последният път, когато тази дама е подгряваща изпълнителка на някой друг. Така че слушайте. Отворете душите си. Отворете сърцата си. Това е поразителната, изумителна Маджи Брадфорд!