Джеймс Патерсън
Криеница (124)

122.

Изведнъж Уил изпищя с невероятна сила, а писъкът проехтя през цялата болница. Извърнах се стреснато към него.

Той изписка отново, а цялото му тяло се тресеше яростно.

По коридора дойдоха тичешком санитари. Появи се един плещест лекар, стиснал пластмасова спринцовка с капачка в юмрука си. Усетих, че това се е случвало и преди.

— М-мах-лах! — пищеше Уил.

Помислих, че го хваща някакъв пристъп. Сигурно бе нещо такова.

— М-мах-лах. М-мах-лах — продължаваше да крещи той. Лицето и шията му станаха огненочервени. Вените му изпъкнаха на възли.

Погледнах ужасено към Уил. Маджи? Майко? Какво, в името на Бога, се опитва да ми каже?

В очите му нямаше ни най-малък признак, че разбира или че ме е познал. Натиснаха го здраво на леглото и видях съсухрените му крака.

Русокосата стрела да се съсухри.

Трябваше да се махна оттук. Измъкнах се почти на бегом. Не можех да направя нищо повече за него. Норма ме чакаше в края на коридора.

— Маджи! Мили боже! Какво бе това? Какво, по дяволите, се случи там вътре? Добре ли си?

Прегърнах я, притиснах се към нея силно, сякаш за да залича онези писъци. Най-после двете излязохме от сградата и минахме през притъмнелия паркинг, около който се издигаха — сега някак призрачно — силуетите на дърветата.

На половината път през паркинга отново се обърнах. Чувствах се така, сякаш някой току-що се бе показал от гроба си.

Имах ужасното усещане, че нещо ме преследва. М-мах-лах… М-мах-лах се чуваше едно след друго точно зад мен.

Тези безжизнени, натрапчиви очи…

Но от болничния прозорец на Уил не гледаше никой. Там нямаше никого, когато погледнах назад.