Джеймс Патерсън
Криеница (4)

2.

Бях вцепенена от страх.

А след малко дори се почувствах още по-зле.

— Закъсняхте — каза той. Това бяха първите му думи, когато влязох. — Времето ми е разпределено до минута.

— Заради снега — отвърнах. — Отне ми цяла вечност да хвана такси, а и то непрекъснато буксуваше. Предполагам, че се притеснявах и тогава помолих шофьора да кара по-бързо, но той намали съвсем и…

Мили боже, помислих си аз. Дърдоря като тъп папагал. Стегни се, мила. Веднага!

Той изобщо не се трогна. Приличаше ми на истински негодник.

— Трябвало е да тръгнете по-рано. Дните ми са разпределени от сутрин до вечер. Всичко планирам предварително. Така трябва да правите и вие. Искате ли кафе?

Любезният въпрос ме изненада.

— Да, моля.

Той позвъни на секретарката си.

— Сметана и захар?

Аз потвърдих с глава. Секретарката му се появи на вратата.

— Кафе за госпожа Брадфорд, Лин. Със сметана и захар. За мен не носи нищо — инструктира я той с познатия дрезгав глас, с който се отличаваше пеенето му.

Той освободи Лин с ръка, а после седна зад бюрото си и притвори очи, сякаш имаше пред себе си цяла вечност. Почудих се: Какъв, по дяволите, е този тип?

Предполагам, че бе над трийсетте, с пооредяла кестенява коса и дълъг нос, тънки устни и леко набола брада. Съвсем обикновено лице (почитателите му, които го мислят за „секси“, сигурно са привлечени от душата му, а не от външния му вид), но чертите му издаваха, че е преживял много, а позата му — че най-после е намерил покой. При тази първа среща той бе облечен съвсем небрежно — с развлечени сиви панталони от каша и синя риза, разкопчана на врата. Очевидно бе доста скъпа, но имаше много небрежен вид. Бари Кан наистина изглеждаше много мил и безобиден.

От огледа заключих, че не е женен и живее сам. Не се интересувах от него като от мъж, но все пак го забелязах. Доста съм добра, когато става въпрос за подробности. Винаги забелязвам разни неща, когато наблюдавам хората.

Лин се върна с кафе в порцеланова чаша и аз го поех, като разлях половината от него по китката си. Много успокоително! Колко съм непохватна! Доста се притесних.

Бях вцепенена! Точно като дърво, което никога, абсолютно никога не помръдва.

Бари скочи и ми предложи помощта си, но аз му отказах:

— Добре съм. — Владея се. Съвсем спокойна съм. Не обръщай внимание на аленото У на гърдите ми.

Бари седна отново.

— Пишеш хубави писма — поде той.

Предполагам, че това бе комплимент.

В болницата, докато се възстановявах, започнах да композирам песен след песен. Тогава бях решила да му напиша само едно писмо, в което да му обясня, че му се възхищавам и се надявам, че някой ден ще мога да отида на прослушване при него. Но първото писмо предизвика написването на още едно, а през април вече му пишех почти всяка седмица. В писмата изливах душата си пред човек, когото никога не бях виждала. Само си представете!

Доста странно е, знам, но точно това направих. Сега вече не можех да си взема писмата обратно.

Той не ми отговори на нито едно и не бях сигурна, че изобщо ги е прочел. Знаех само, че не ми ги бяха върнали неотваряни. Но аз продължавах да пиша. Всъщност точно писмата ме крепяха. Имах чувството, че говоря с някого, независимо от това, че той никога не ми отвръща.

Мисля, че по някакъв начин писмата ми помогнаха да се възстановя. Постепенно започнах да трупам сили, да вярвам, че някога отново ще бъда добре. Знаех, че Джени ще се оправи — или поне ще се оправи, доколкото може, при положение че на три годинки у дома бе станала свидетел на ужасяващо насилие.

Сестрите ми дойдоха от северната част на щата Ню Йорк и се редуваха да я гледат. В болницата позволяваха на Джени да ме посещава толкова често, колкото можеше. Тя бе възхитена от инвалидната ми количка и от електрическото ми легло. А най-много ме трогваше, като ме прегърнеше и помолеше: „Изпей ми песен, мамо. Не. По-добре измисли нова и ми я изпей“.

Често пеех на Джени. Пеех за нас двете.

Тъкмо бях написала нова песен, когато се случи нещо невероятно. Истинско чудо. Пристигна писмо за мен в болницата на Уест Пойнт.

Скъпа Маджи!

Добре, ти печелиш. Нямам представа защо ти отговарям, но предполагам, че го правя, защото лесно могат да ме преметнат, а не ми се иска да го знам. Ако кажеш и на някой друг, с това ще приключат нещата помежду ни.

Всъщност твоите писма ме трогнаха. Получавам много писма, повечето от които секретарката ми изхвърля дори без да ми ги покаже. А тези, които все пак ми дава, изхвърлям аз самият.

Но ти — ти си различна. Напомняш ми, че там, в реалния живот, все още има истински хора, а не само подмазвачи, които искат да се доберат до студиото ми. Мисля, че вече те познавам малко, а това говори доста за писмата ти.

Някои от текстовете на песни, които ми изпрати, ме впечатлиха. Естествено, аматьорска работа — нуждаеш се от специално обучение как се пишат песни — но въпреки това твоите са доста добри, защото имат смисъл. Нищо от казаното дотук не означава, че: първо — обучението ще ти бъде от полза, и второ — че ще можеш да твориш музика, за да изкарваш прехраната си. Но добре. Ще ти предоставя половин час от времето си, за което ме молиш, за да открия „веднъж завинаги“ дали имаш талант за писане на песни, или не.

Когато излезеш от болницата, обади се на Лин Нейдъм, секретарката ми, за да си уредим среща. Но междувременно, моля те, не ми пиши повече писма. Вече отне достатъчно от времето ми. Не ми пиши отново — вместо това, пиши повече песни!