Джеймс Патерсън
Криеница (83)

81.

Джени се прибра вкъщи около три и половина с пълна раница с учебници и напълно невинно изражение. Поканих я да се поразходим заедно.

Отидохме с колата до резервата Паунд Ридж, намиращ се в средата на Уестчестър. Към четири двете тръгнахме да изкачваме един хълм, на върха на който имаше стара пожарна кула, откъдето можехме да видим Лонг Айлънд и дори Ню Йорк Сити на юг.

Джени, разбира се, искаше да узнае какво става. Помолих я да изчака. Всичко с времето си, скъпа моя.

Ходехме мълчаливо — не знаех откъде да започна — и накрая спрях, останала без дъх, когато стигнахме кръста. Чувствах се настроена майчински, ядосана, наранена, оптимистична — точно както в песните, които пишех. Истински песни, почерпани направо от живота, нали?

— Видях се с декана Фолет — най-после й казах. Падна първата обувка!

Дотогава Джени ме гледаше в очите. А сега обърна глава настрани. И не каза нито дума.

— Той казва, че успехът ти се е намалил. И че бягаш от часове. — Втората обувка.

— Училището е пълна скръб и направо го мразя. — Тонът й бе кисел и предизвикателен. Много нетипично за нея. Това бе Джени в най-лошия й вид — нещо, което виждах много рядко.

— Ти не мислеше така доскоро — отвърнах й аз.

— Но сега мисля. Нищо не си струва да се учи. Знаеш ли, учителите там не са кой знае колко умни.

— Така че ти вече не ходиш на училище. Много интересно, Джен. Страхотно откровение. А какво правиш през деня?

— Нищо особено. Но по-добре нищо, отколкото да ходя на училище.

— Не се прибираш вкъщи.

— Откъде си сигурна? Та ти през цялото време си затворена в кабинета си.

Сега вече бе напълно несправедлива, но се опитах да запазя самообладание.

— Щях да разбера и ти знаеш, че щях да знам. Обичам те, Джени, и ако имаш някакви неприятности…

— Никой не дава пукната пара за другите. Не се преструвай. И не се отнасяй снизходително с мен.

И без да я докосвам, чувствах ужасното напрежение в нея и усилието, което полагаше, за да ми говори по този начин. Кога стана всичко това? И как се случи? Защо?

— Обичам те! — отвърнах й с разтреперан глас. — Ти си най-ценното нещо в живота ми. И винаги е било така.

Самообладанието й най-после се пропука. Както и моето.

— Не говори така — изведнъж изплака тя. — Не ми казвай, че ме обичаш, мамо. Не го заслужавам.

Едва можех да говоря. Сдържах силните си, сърцераздирателни ридания.

— Защо? Та аз наистина те обичам. И защо да не ти кажа самата истина?

— Защото не можеш. Не знаеш каква съм, а и трябваше да се случи нещо такова, за да привлека вниманието ти. Нисък успех! Искам да кажа — на кого ли му пука?

Тук вече сведох глава и заплаках. Мислех, че ще мога да се справя с всичко в този живот, но не и с това.

Изведнъж Джени се хвърли към мен и притисна лице към гърдите ми. Чувствах горещите й сълзи и топлината на тялото й.

— Не мога да ти кажа — хлипаше тя. — Не съм сигурна дали самата аз знам. На петнайсет години съм и всичко е толкова гадно. Е, нищо ново под слънцето, нали? — Най-после тя се опита да се засмее.

— Мили боже, мамо — каза ми тогава Джени. — Ти цялата трепериш.

Седяхме на земята, прегърнати от доста дълго време. Започна да полъхва и наметнах на раменете й моя пуловер. Моето малко бебче, помислих си аз. Моята приятелка от толкова дълги години. Моята мила Джени.

Но не можех да измисля начин, за да я успокоя и да направя нещата по-добри и за двете ни. Обвинявах себе си, разбира се. Опитвах се толкова старателно да бъда супермайка, но не бе достатъчно. И никога нямаше да бъде.