Джеймс Патерсън
Криеница (3)

1.

Началото на зимата, 1984 г.

Отново сняг. Още една Коледа. Мина почти година от смъртта на Филип или както някой би казал — от убийството му.

Седях в едно жълто такси, което подскачаше от дупките и бавно си проправяше път през кишата по улиците на Ню Йорк. Опитвах се да намеря спокойствие, но за мен нямаше мир. Бях си обещала да не се боя, но въпреки това се страхувах.

Навън, през мокрите размазани прозорци на таксито, дори Дядо Коледите от Армията на спасението^[1] изглеждаха злощастни. Никой разумен човек не би излязъл по улиците днес; а тези, които все пак бяха рискували, нямаше да извадят ръцете от джобовете си, за да направят дарение. Пътните полицаи изглеждаха като изоставени снежни човеци. Гълъбите бяха изчезнали от первазите и покривите.

Погледнах собственото си отражение в прозореца на таксито. Имах много дълга руса коса, която трудно придобиваше формата на някаква прическа, но според мен тя бе най-впечатляващото нещо от моята външност. Лицето ми бе покрито с лунички, които никакъв грим не би могъл да прикрие. Носът ми бе малко нестандартен. Кафявите ми очи най-после бяха възвърнали нещо от отдавна позабравения си блясък. А устата ми — малка и с доста плътни устни — била създадена, както Филип обичаше да се шегува в по-щастливите ни времена, за орална любов.

Споменът за него ме накара да потръпна. А мисълта за секс, меко казано, все още ме плашеше.

Минала бе вече година от ужасните събития в Уест Пойнт. Възстановяването ми — физическо и емоционално — протичаше бавно и все още не бе напълно. Кракът ми още ме наболяваше, а мозъкът ми не функционираше с яснотата, с която някога толкова се гордеех. Открих, че всеки шум ме плаши, дори и най-слабият. Нощем по улиците ми се привиждаха страхотии, които изобщо не съществуваха в действителност. Загубила бях контрол над чувствата си, а преди се владеех изключително добре. Избухвах в плач без абсолютно никаква причина, вбесявах се от любезността на някой съсед, бях мнителна към приятелите си и се боях от непознати. Понякога направо се ненавиждах!

Разбира се, проведе се разследване, но нямаше процес. Ако Джени не бе пребита толкова лошо, ако бях сама, с окървавена коса и наранен крак, сигурно онзи път щяха да ме изпратят в затвора. Но фактът, че моята тригодишна дъщеря бе също ранена, направи пледирането ни за самозащита много по-убедително.

Никой прокурор не искаше да се заеме с делото и за Военната академия бе добре дошло да потули всичко.

Небезизвестен факт е, че офицерите не нападат съпругите и дъщерите си. Съпругите и дъщерите всъщност не съществуват в Академията. Ние сме само елемент от декора.

Така че се качих на самолета и отпътувах за Ню Йорк, където наех двустаен апартамент. Намираше се на втория етаж в една мрачна сграда без асансьор, облицована с червеникавокафяв пясъчник, разположена на Седемдесет и пета улица. Намерих училище за Джени. И животът ни започна да тече на по-бавни обороти.

Но не бях се сдобила с това, което желаех най-много от всичко на света: исках болката да престане и да започна нов живот.

Бях на двадесет и пет години. На гърдите ми гореше алената буква У. Бях отнела живота на човек, независимо от това, че го бях направила при самозащита.

Без кураж няма сполука, внушавах си аз. Определено днес бях придобила доста смелост. Бях тръгнала след една мечта, която ме бе крепила и която лелеех повече от дванайсет години.

Може би днес за мен щеше да започне нов живот. Но правилно ли постъпвах? Готова ли бях за това? Или бях на път да направя ужасна грешка?

Притиснах още по-здраво в скута си куфарчето, пълно с песни, написани от мен през последната година. Песните — музиката и текстовете — бяха начинът, по който разкривах болката и вярата си в бъдещето.

В действителност с писане на песни се занимавах от десет- или единайсетгодишна. Повечето време те само звучаха в главата ми, но понякога ги записвах. Изглежда, бяха единственото ми нещо, което всички харесваха, нещо, което правех най-добре.

Дали наистина бяха добри? Мислех си, че си заслужават, но Джени и катеричката на име Смуч бяха единствените, които ги бяха слушали, и въпреки че копнеех за нечие одобрение, все пак бях достатъчно разумна, за да не се доверя на мнението на едно четиригодишно хлапе и една катеричка.

Но скоро щях да имам и друг слушател. Отивах на прослушване при Бари Кан, великия Бари Кан, певеца композитор, който бе наелектризирал Америка преди десет години, а сега притежаваше една от най-големите музикални компании в света.

Бари Кан искаше да чуе песните ми.

Или поне така каза.