Джеймс Патерсън
Криеница (68)

66.

Ню Йорк Сити. Сентръл парк. С Уил вече бяхме женени от почти една година.

— Маджи, виждаш ли нещо? Аз не виждам абсолютно нищо. Прекалено много дървета има в този дяволски парк.

Уил, Джени и аз седяхме в една голяма лимузина, а навън сивият здрач се сгъстяваше. Уил нервно запали цигара, а клечката кибрит пламна синкаво-златисто и освети лицето му. Той прокара пръсти през гъстата си коса.

Колко е блед. Уморен. Уплашен, помислих си, докато го наблюдавах. Той сякаш отново се бори за световната купа. Тази вечер трябва да докаже нещо. Е, разбирам го добре.

— Какво става там в началото на тази ужасна, безкрайна колона?

— Не виждам — отвърнах му аз. — Предполагам, че разчистват пътя.

— Виждаш ли колко успешен ще бъде филмът ти — подкрепи го и Джени.

Лимузината бе заклещена и двигателят работеше на място при входа Кълъмбъс Съркъл, водещ към парка. Бяхме блокирани в редицата от ролсове, бентлита и линкълни, пренасящи величия като продуцента, директора на продукцията и звездите.

Най-после колоната започна да се раздвижва и да се отправя надолу по Сентръл Парк Саут, после по Седмо авеню и през Петдесет и четвърта улица до залата „Зигфилд“, където щеше да бъде световната премиера на „Иглика“.

С всеки следващ завой на лимузината вълнението на Уил нарастваше. Когато го хванах за ръката, за да го поуспокоя, усетих, че е потна, а щом изпуши цигарата си, веднага запали друга. Рядко пушеше, но тази вечер сякаш нямаше намерение да спре. Не беше на себе си.

— Всичко ще бъде наред — промълвих. — Това е само предпремиерна треска.

— Наред? След петнайсет минути критиците ще ме гледат на деветметров екран, от който няма да има къде да избягам, и ще казвам: „Зорница, Ели. Това е чудесно име за кончето ти. Грижи се за нея, момиче, също както би се грижила за собственото си дете“.

— Това е само една история, Уил. Хората обичат да слушат такива неща. Понякога им се иска да избягат от действителността.

— Не и на нюйоркските критици. Те ще сметнат филма за отвратителен, а мен за измамник и — пуф! — ще се свърши с кратката ми актьорска кариера.

— Няма начин — обади се Джени.

— Има. — Поне с нея все още се шегуваше.

Колоната спря. Изведнъж някакви топчести космати пръсти потропаха по страничния прозорец на лимузината. Разпознах бузестото брадясало лице и освободих ключалката на вратата.

— Неприятностите — прошепнах тихо — никога не идват сами.

— Капуто! — усмихна се Уил, когато продуцентът намести едрото си тяло на седалката.

— Ще ни разпънат на кръст — каза Капуто с жална физиономия. — Просто го чувствам. Моите инстинкти никога не са ме лъгали. Не съм ли прав, Уил? Това ми е наследство от детството в Бруклин. Хората от Бруклин имат страхотни инстинкти.

Той бе толкова комично нещастен, че не можах да се сдържа да не се разсмея.

— Хората очакват кой знае какво от този филм — продължи Капуто. — Както би трябвало да бъде за петдесет милиона, но двамата с Уил прекрасно знаем, че ще получат овчи барабонки. Австралийски овчи барабонки. И то не от най-добро качество.

Уил се засмя на хумора на продуцента, който бе почти толкова черен, колкото неговия.

— Къде е жена ти? — попитах аз. — Изглежда, тя не е успяла да те успокои достатъчно, както и аз не можах да успокоя Уил.

— Елинор е в колата пред нас със светата ми майка. Не могат да ме понасят, когато полудея така. Изритаха ме от собствената ми кола. Така че дойдох тук. Някой все пак трябва да ме закара до киното.

Отворих вратата на колата и издърпах Джени с мен.

— Къде отивате? — попита Уил.

— Ще се присъединим към Елинор и майката на Майкъл. Двамата заслужавате да си стоите сам-самички.